Кръвта на боговете [bg]

- Прати хора с искане крепостта да се предаде - каза Марк Антоний. - Така поне ще разберем дали Децим Юний е вътре. Ако не отговорят, изчакайте сигнала ми и после ги направете на трески.

Легатът отдаде чест и забърза към очакващите го екипи на катапултите, доволен, че може да се раздвижи. Марк Антоний обърна коня си и огледа строго чакащите легиони. Бяха готови да се втурнат веднага щом портите бъдат разбити и той не ги винеше. У тях нямаше никакъв намек за нелоялност пред ли­цето точно на този враг. Марк Антоний си спомни как Цезар навремето го беше предупреждавал никога да не дава заповед, която легионите могат да не изпълнят. В думите му имаше про­ницателност, но това не му доставяше удоволствие. Знаеше, че ще настъпи момент, когато ще прати хората си срещу врагове, срещу които тс няма да искат да се бият, и не можеше да рис­кува да се обърнат срещу него, както бе станало с Букцион и Либурний. Вятърът стенеше покрай него от планината. Марк Антоний облиза напуканите си устни и се запита как да въз­станови дисциплината им и да я превърне в безпрекословно подчинение.

От крепостта не дойде отговор. Той и не беше очаквал от­говор. Чакаше, а бледото слънце се движеше зад облаците в небето. Накрая измръзна дотолкова, че не усешаше ръцете и краката си.

- Достатъчно - с тракащи зъби каза той на тръбача. - Дай два къси сигнала.

Рогът отекна и реакцията не закъсня. Камъни полетяха от метателните оръдия, задвижвани от въжета от конски косъм, три пъти по-дебели от човешки крак. Марк Антоний чу как стрелците зареваха ликуващо, когато изпревариха по-големия катапулт, но когато той стреля, бръмченето на въжето му ги на­кара да млъкнат. Двайсет хиляди души загледаха как огромният камък полита по ниска дъга към вратите на укреплението. При липсата на съпротива отвътре хората му бяха успели да раз­положат оръжията си удобно. Всички изстрели улучваха цел­та и ударите се сипеха по централната порта. Разхвърчаха се трески и прах и от ликуващите възгласи Марк Антоний разбра, че укреплението е пробито. Присви очи срещу хапещия вятър; надалеч виждаше много по-добре, отколкото когато четеше. Метателните оръдия бяха заредени отново; обслужващите ги екипи бяха единствените, на които им беше топло в тази рав­нина. Масивното рамо от дърво и желязо също започна да се опъва стъпка по стъпка назад, подобно на лък. Марк Антоний се сгуши по-плътно в червеното си наметало и задържа гънки­те със свободната си ръка, за да покрие бедрата си и хълбока на коня. Животното изпръхтя от докосването и той го потупа, за да го успокои.