Окото на времето [bg]

През следващите няколко дни армията прекоси долината на река Орхон, която от изток се затваряше от високи планини. Почвата тук бе посивяла и изпръхнала, а реката бе пресъхнала. От време на време се натъкваха на участъци със застояла вода, а нощем бивакуваха в кал, от която се стелеше миризмата на изгнила тръстика.

Пресякоха една последна река и местността започна да се издига. Сейбъл каза, че са напуснали монголската провинция Архангай и сега пресичат Хангайския масив. От отсамната страна на планината се виждаха тучни ливади и зелени поля, а от другата, докъдето им стигаше окото — само пожълтяла степ.

На върха на планината, от който се разкриваше гледка надалеч, видяха каменна пирамида, която по някакъв начин бе оцеляла след Хроносрива. Докато я подминаваха, всеки войник полагаше върху нея по един камък. Коля си помисли, че когато и последният конник преодолее хребета, там вече ще стърчи масивна грамада.

Спуснаха се и навлязоха в степта, а планината постепенно се скри зад хоризонта. Високата трева се разтваряше пред конете като вода. През целия път не срещнаха никакви хора. Понякога се натъкваха на следи от малки селища, от кръгли юрти и огън, но хората се бяха преместили другаде. Обширната степ изглеждаше непокътната от времето, обитателите й — монголи, хуни, руснаци — бяха свикнали да живеят по един и същи начин. „Може би — мислеше си Коля, — когато човешката цивилизация започне да залязва, хората отново ще се завърнат към това чергарско съществуване“.

Чингис хан също бе обезпокоен от липсата на хора и често изпращаше съгледвачи, но без резултат.

И тогава, почти в средата на степта, неочаквано се натъкнаха на храм.