Окото на времето [bg]
- Автор: Бакстер Стивен М., Кларк Артур Чарльз
- Серия: Една одисея във времето #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9545855959
- Переводчик: Юлиан Стойнов
- Жанр: Альтернативная история
Электронная книга - «Окото на времето [bg]». Краткое содержание книги:
Хигиенните навици на воините на Чингис хан не се отличаваха съществено от тези на простолюдието. Но те се гордееха с вида си. Яздеха на високи седла, носеха конусовидни платнени шапки, обшити с кожа от лисица или вълк, и наметала, които пристягаха с пояси. Това бе типичната носия на всеки монголец, но за да изтъкнат положението си, офицерите искаха наметалата им да са бродирани със златни или сребърни нишки, а под тях бяха навлекли копринени ризи от Китай. Дори генералите на Чингис хан обаче бършеха устите си с ръкав.
Спираха да почиват всяка вечер и тогава се раздаваше храна — сушено месо и кумис. За лекарство им служеше преварена човешка урина. Понякога Коля завиждаше на простотата на живота им.
Придвижването на армията бе доста бързо. Заповедите за промяна на маршрута се разнасяха от специални вестоносци и се изпълняваха незабавно и безропотно. Армията бе разпределена на десетичен принцип, което значително улесняваше командването, като всеки началник разполагаше с не повече от десет подчинени. Дори десетниците, които стояха в основата на тази пирамида, разполагаха с достатъчно власт да вземат самостоятелни решения, което правеше тази ударна сила още по-гъвкава. Освен това Чингис хан се бе погрижил представителите на различните народности да са поравно във всяко формирование, за да няма надмощие по национален или племенен принцип. С други думи, това бе армия със забележително усъвършенствана структура, което напълно обясняваше победите й срещу разпокъсаните сили на азиатските и европейските царства.
След още няколко дни наближиха Каракорум — град, някога бил един от опорните пунктове на уйгурите. Сега той бе важна крепост на Чингис хан в региона. Всъщност, оказа се, че стените на крепостта са разрушени; зад тях се виждаха десетина изоставени храма, а останалата част от града бе буренясала и скрита от висока трева. Чингис хан, придружен от Йогодей и неколцина страховити телохранители, отиде да огледа града. Беше го завладял само преди няколко години и го бе оставил цветущ и пълен с енергия, а ето че сега заварваше само руини. Когато се върна в юртата си, лицето му бе свъсено, сякаш се сърдеше на самите богове за начина, по който се бяха подиграли с амбициите му.
През следващите няколко дни армията прекоси долината на река Орхон, която от изток се затваряше от високи планини. Почвата тук бе посивяла и изпръхнала, а реката бе пресъхнала. От време на време се натъкваха на участъци със застояла вода, а нощем бивакуваха в кал, от която се стелеше миризмата на изгнила тръстика.
Пресякоха една последна река и местността започна да се издига. Сейбъл каза, че са напуснали монголската провинция Архангай и сега пресичат Хангайския масив. От отсамната страна на планината се виждаха тучни ливади и зелени поля, а от другата, докъдето им стигаше окото — само пожълтяла степ.
На върха на планината, от който се разкриваше гледка надалеч, видяха каменна пирамида, която по някакъв начин бе оцеляла след Хроносрива. Докато я подминаваха, всеки войник полагаше върху нея по един камък. Коля си помисли, че когато и последният конник преодолее хребета, там вече ще стърчи масивна грамада.
Спуснаха се и навлязоха в степта, а планината постепенно се скри зад хоризонта. Високата трева се разтваряше пред конете като вода. През целия път не срещнаха никакви хора. Понякога се натъкваха на следи от малки селища, от кръгли юрти и огън, но хората се бяха преместили другаде. Обширната степ изглеждаше непокътната от времето, обитателите й — монголи, хуни, руснаци — бяха свикнали да живеят по един и същи начин. „Може би — мислеше си Коля, — когато човешката цивилизация започне да залязва, хората отново ще се завърнат към това чергарско съществуване“.
Чингис хан също бе обезпокоен от липсата на хора и често изпращаше съгледвачи, но без резултат.
И тогава, почти в средата на степта, неочаквано се натъкнаха на храм.
Този път повикаха за съвет Йе Лю, а той все със себе си Коля и Сейбъл.
Храмът бе съвсем малък — квадратна сграда с висок портал, декориран с чукала с формата на лъвски глави. Отпред имаше тераса с лакирани перила, а лицевата стена бе украсена с позлатени черепи. Коля, Сейбъл и неколцина монголи прекрачиха предпазливо прага. На ниски маси, сред останки от храна, се въргаляха ръкописи. Стените бяха дървени, ухаеше на масло за кандило.