Окото на времето [bg]

Прекараха нощта недалеч от селцето на брега на едно поточе. Македонците вдигнаха лагера с типичната си експедитивност, за да се скрият от несекващия дъжд. Британските войници им помагаха да свършат по-бързо с вдигането на палатките.

Бисиса реши, че моментът е удобен да се погрижи за себе си. Изпита огромно облекчение, когато си свали обувките. Краката й бяха мръсни, чорапите — подгизнали. На ходилата вече се бяха образували мазоли. Аптечката й бе поолекнала — тя все още не смееше да пие вода, без да пуска вътре дезинфектиращи таблетки.

Съблече се и пи до насита от студената вода на потока. Забеляза, че мъжете я гледат с жадни погледи, но бе твърде уморена да им обърне внимание. Джош също я наблюдаваше крадешком, срамежливо и по момчешки. Тя си изпра дрехите и ги остави да се сушат в палатката.

Когато приключи, македонците вече бяха запалили огън. Тя се излегна до него и се загърна с наметалото. Джош, както винаги, се настани съвсем близо до нея, за да може да я наблюдава, когато никой не го гледа. Но зад гърба му Абдикадир и Ръди си разменяха насмешливи въздушни целувки.

Не след дълго Ръди пръв откри темата за вечерта.

— Светът е толкова безлюден! Изминахме дълъг път — от Джамруд до Арабия, но срещнахме съвсем малко хора, и то съвсем изостанали. Мисля, че това е възможност.

— Възможност за какво, Ръди? — попита Джош.

Ръди Киплинг си нагласи очилата и си пое дъх.

— Британската империя е изчезнала, светът е променен до неузнаваемост. Ние сме почти единствените, които можем да засадим на този нов свят семената на разума и цивилизацията.

— Добре казано, Ръди — засмя се Абдикадир. — Но май на Мир няма да се съберат достатъчно британци, за да се справят с тази исполинска задача.

— Истинският англичанин никога не се предава! Той е завършващият стадий на една дълга еволюция, олицетворение на могъществото на Римската империя, комбинирано с достиженията на демокрацията. Струва ми се, че трябва да изградим нашата нова държава върху солидните принципи на британското общество. Всеки гражданин ще е напълно независим, стига да не нарушава правата на съседа. И всички ще са равни пред Господ. Моят дом е моята крепост. Ей такива неща. Точно за тази възможност говорех.

— Звучи чудесно — отвърна Абдикадир. — И кой ще управлява тази нова империя? Нима ще я оставим на Александър?

Ръди се засмя.

— Александър е постигнал изумителни неща за времето си, но той си остава един военен деспот — дори по-лошо, дивак! Нали видя езическите ритуали на брега? Той със сигурност е надарен с нужните инстинкти, за да побеждава и оцелява, но не е подходящият човек. Ние сме малко — но пък имаме оръжия! — Ръди се облегна назад, сплете пръсти зад тила си и затвори очи. — Почти си я представям. Звънтящите ковачници! Мечът, който ще донесе мир, а мирът ще ни осигури благополучие. С богатството ще дойде и Законът. Всичко ще е съвсем естествено — като израстването на дъб. А ние, които сме го виждали с очите си и преди, ще поливаме корените му.