Знакът на жрицата [bg]

— Недейте, моля ви — проплака тя. — Не бива да правите това. Вълците може да ме изядат.

Съмняваше ме. Не биха се приближили толкова до Дракана. А и чувствах, че тя май повече се преструваше на уплашена.

— Не можем вечно да я мъкнем с нас — казах аз. — Ще ни издаде при първа възможност.

Саша замига с големите си тъмни очи. Да не би да се беше просълзила? Да, по всяка от двете й бузи се търколи по една сълза.

— Никога! — рече тя. — Нямате ни най-малка представа от какво ме спасихте. Този мъж… — тя въздъхна. От гърдите й се откъсна тежка, сподавена от плач въздишка. — Този мъж е зъл.

Не се и съмнявах. Но последния път, когато ги видях заедно, тя го гледаше с възхита и го наричаше „господарю“.

— Няма нужда да я връзваме — рече Давин. — Можем просто да я пуснем.

Саша сложи ръка на неговата и го погледна.

— Нека дойда с вас. Толкова много искам да се махна оттук.

Глупавият ми брат. Наистина ли не можеше да прозре колко е фалшива? Очевидно не. Имах чувството, че му се искаше да я увие в памук и нежно да я отнесе нататък.

— Давин, не можем да я вземем. Тя лъже! Не разбираш ли, че лъже?

— Не можем и да я изпратим обратно при онзи звяр! — каза ми той. — Щом не иска. Дина… погледни я в очите. Ако казва истината, то… то ще я вземем с нас. Даже горе в Планинската земя, ако се наложи.

Стомахът ми се сви.

В радостта си от срещата с Давин и Роза, от това, че отново бях свободна, заради цялото напрежение почти бях забравила. Но сега си спомних отново. Не можех да погледна Саша в очите. По-точно казано, можех. Но нямаше да има полза. Специалната дарба, която бях наследила от мама, се бе изпарила. Бях я загубила, както изгубих и знака на Жрица на срама. И не ми се вярваше да мога да си я върна.