Знакът на жрицата [bg]

Имаше само една утешителна мисъл. Приближавахме Планинската земя. С всеки изкачен склон се приближавахме все повече до невидимата граница, след която започваше земята на клановете. Не можехме да се надяваме, че това ще накара Валдрако да се върне, той очевидно не питаеше особено уважение към закона на клановете, но поне можехме да получим помощ от планинци, които щяха да ни защитят от Валдрако в името на клана Кензи.

— Виждаш ли ги? — попитах аз Давин, който лежеше по корем на една скална тераса малко по-нагоре.

— Не — рече той. — Но не бива да си мислим, че сме се отървали от тях.

— Вече нямат много полза от конете.

— Така е. Но пък и ние вече почти няма къде да се скрием.

— Не може ли да си отдъхнем малко! Давин, трябва да си починем. Иначе накрая някой ще падне от скалата от умора.

Давин пропълзя по корем навътре от ръба и седна. Червеникавокафявата му коса бе потъмняла от потта и дъжда. И той бе уморен, мърляв и притеснен. Изведнъж ми се прииска да отметна косата от челото му и да го прегърна. Но не го сторих. Вместо това се притиснах по-силно към Роза, която се бе облегнала на мен, бе положила глава на рамото ми и бе заспала. Барутлията се бе подпрял на един голям камък и се взираше в нищото. Последната част от пътя му се наложи да носи Тавис и това съвсем го бе изтощило. Бродягата никъде не се виждаше. Той бродеше по своите собствени пътеки както обикновено.

— Гладен съм — рече Тавис.

Едва ли молеше за храна, защото нито гласът му, нито лицето му изразяваха надежда.

— Нямаме — казах аз.

— Знам — отвърна той. — Но с удоволствие бих изял… една филия с мед. Или пилешка кълка. Една хрупкава, топла пилешка кълка. Или… или просто чиния супа. От костен мозък, моркови, месни топчета…

— Млъкни — изръмжа Барутлията. — Стомахът ми тъкмо бе спрял да къркори.

— Трябва да продължим — рече Давин. — Мисля, че вече сме наблизо. Ако се изкачим още малко по-високо в планината, то може би…

Той спря. Спогледахме се, защото аз също бях чула нещо. Тропот от конски копита. И той не идваше отдолу, а отгоре. Горе, откъм планината.

Аз се огледах трескаво. Бяхме се отдалечили от пътеката и можехме да се скрием зад няколкото скални блока. Бях сигурна, че не можеха да ни видят отдолу, ами отгоре?

Нямаше накъде да бягаме. Трябваше само да се спотайваме зад скалите, като малки зайчета във висока трева. Да се скрием колкото се може по-добре. Да чакаме. Да се надяваме.

Тропотът се приближаваше. Бяха много, цяло стадо коне. Но дали това бяха хората на Валдрако? Може би по някакъв начин бяха излезли пред нас, например предната нощ?

Подминаха ни. Подковите кънтяха по каменната пътека, кожените юзди проскърцваха, един от конете изпръхтя и сдъвка повода. Аз много внимателно подадох глава иззад скалата, съвсем приземи.