Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

Отворих и преброих повече от три хиляди лева и около хиляда евра.

— Какво става тук, мамка му?! — изругах си тихичко под носа.

Наистина ставаха невероятни неща. Първо разговарях с някогашната си съпруга, след което ми бе съобщено, че тя е мъртва и този разговор е бил или фалшификат, или проекция на полудяващ ум. На моя полудяващ разум.

Нели имаше пари, и то доста, а бе поискала от мен десет бона. Дали това не бе поредната телефонна измама, като тези, с които бяха пълни новините? Доста хора бяха изгорели с големи и не толкова големи суми.

А и толкова много пари за един аборт! Да, наистина не бях наясно как вървят тези услуги, но все пак.

Прибрах парите в джоба си. Нямах намерение да ги оставя тук и следващия собственик да се облажи с тях. Това всъщност не бе кражба, защото те и без това си бяха мои. Бившата ми съпруга не работеше, докато аз си скъсвах задника от бачкане. Е, не че се претрепвах де, ама така беше думата. Смятах да даря сумата на някой дом за изоставени деца.

След като не намерих нищо друго в отдушника, преминах към следващото си набелязано място, което навярно полицаите също бяха пропуснали. Не се съмнявах в детективските им способности, но просто тяхната работа в случая бе да открият евентуални причини и доказателства за престъплението, а не скритите тайни на жертвата. Така че със сигурност бяха пропуснали кашона с книгите в килера.

След няколко минути ровене намерих това, което ми трябваше.

Понякога професията ми на писател помагаше в живота ми. С всяка следваща книга или статия научавах адски много информация, която ми бе необходима за написването на материалите. Често работех с полицаи и детективи, които ми служеха за консултанти. Те ми разкриваха аспекти от човешката психология, необходими ми, за да създам по-добре същността на героите си и на действията ми. По този начин и бях открил тайните места на някогашната си съпруга, защото какво бяхме ние, истинските хора, ако не просто персонажи от един по-дълъг роман.

Но не само с пазителите на реда ме бе срещала тази моя екзотична професия (екзотична, защото да си писател в България бе равностойно на това да си сумист в гладните африкански страни; просто всички те гледаха с едно неприятно презрение). Доста често ми се бе налагало да навлизам и в черните среди на нашето общество. В тези, в които можеш да влезеш единствено ако бъдеш допуснат.

Следващата ми спирка бе разположена накрая на града. Много добър мой приятел и доста влиятелна личност в страната държеше клуб там. Ако някой можеше да ми подаде ръка в този труден момент, това определено бе той.