Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

Два часа по-късно аз и Светльо седяхме в ресторант за бързо хранене и пиехме кафе. Ръцете ми трепереха и цигарата, която държах между пръстите си, вече бе прегоряла. Пламъчето ме опари и ме подсети да я смачкам в пепелника.

— Значи предполагат, че водопроводчикът я е убил, така ли? — попитах.

Светломир кимна. Русата му коса беше сресана надясно, а небръснатото му лице като че се бе състарило с десет години за десетина часа.

— Ще докопам този кучи син и ще го накарам да съжалява за всичко, което й е причинил… на нея, а навярно и на други!

Приятелят ми ми направи знак да не викам толкова силно. Мястото бе пълно с хора, но на мен не ми пукаше. Исках копелето наказано.

— Крис, остави полицаите да си свършат работата. Нямаш нужда от неприятности точно сега. Прибери се у вас и поспи малко. Имаш нужда от почивка.

— Не мога просто да си тръгна. Искам отговори. Искам няколко шибани отговора.

— И ще ги получиш, когато му дойде времето. Не прави глупости. Нямаш нито качествата, нито средствата, които са ти необходими, за да намериш този човек. Ще съжаляваш после.

— Аз вече съжалявам, хлапе. Трябва да вървя.

Приятелят ми въздъхна и глътна кафето си на една глътка. Запали цигара, погледна през прозореца навън, където три деца се гонеха и крещяха щастливи от живота, и каза:

— Имаш ли нужда от нещо?

— Добре съм, благодаря ти все пак.

— Сигурен ли си? Мога да поразпитам тук-там.

— Сигурен съм. Прибери се вкъщи и чети вестниците. — Усмихнах му се. В тази усмивка вложих цялата си увереност. Надявах се да не се пропука по шевовете.

— Ще ти се обадя утре, за да видя как си — обеща Светломир.

— Дадено.

Напуснах заведението.

Знаех точно какво да направя и откъде да започна.

Имах ключ от апартамента на бившата ми жена. Някога той бе нашият апартамент. Сега бе просто един апартамент.

Запалих колата и отидох там.

Вратата бе запечатана с жълта лента, която премахнах, без да се замисля. Нямаше да съм нито първият, нито последният, който нарушаваше границите на местопрестъпление.

Мястото бе тихо и спокойно. Витаеше някаква злокобна атмосфера, сякаш събитията от преди половин денонощие все още не бяха отшумели. Абе направо си беше като сцена от филма „Тексаското клане“. Кръв навсякъде. Отвратителна каша, хаос. Мебелите бяха преобърнати и счупени — все едно ураган бе вилнял на това място. Абажурите бяха изтръгнати от проводниците си и добре, че беше ден, иначе щях да се мъча в тъмното. Килимът бе пропит с кръв и някаква странна тиня. Прозорците бяха напукани, но нито един от тях не бе счупен. Пробвах кранчето за водата и от него потече кал. Отворих хладилника и от него ме облъхна миризма на блато.