Шестото покварено дете [bg]

Пул се обърна към Уорник:

– А вие какъв сте – човек, който оправя кашите на кмета?

– Аз съм човекът, който се обади на началниците ви и им каза, че имаме адски сериозен проблем, който трябва да се реши тихомълком заради общото благо на град Чикаго. Това не трябва да излиза на бял свят. Нито думичка! – Той посочи с два пръста към гърба на Мади Ейбъл, която продължаваше да гледа видеозаписите. – Един от тези двама мъже е виновен за случилото се. Трябва колкото се може по-скоро да разберем кой именно и да върнем кмета, преди да се е разчуло.

Наш кимна към леглото:

– Цялата тази кръв може да означава, че няма да може да го върнем, поне не и жив.

– Кметът тежи към сто и трийсет килограма. Няма начин една жена да го извлече оттук. Вероятно е насочила пистолет или нож към него и го е принудила да излезе.

– Може да е използвала някоя от количките, с които разкарват прането – възрази Наш. – Или количка от румсървиса… Има милион начини да измъкнеш тяло от толкова огромен хотел.

– Може да е Винсънт Уейднър – предположи Пул.

Уорник се намръщи.

– Охранителят от Ню Орлиънс?

– Избягал е. Портър казва, че в дневниците се споменава името му. Може и да е замесен.

Уорник махна с ръка:

– Майната им на дневниците. Ако Портър е платил на онзи тип Ъпчърч да ги напише, всичко в тях не струва пукната пара.

Пул се обърна към Бедингтън:

– Какво може да ни кажете за жената, която сте видели тук?

Бедингтън се почеса по носа:

– Видях я за частица от секундата. Влизаше през вратата. Не можах да я огледам.

– Затворете очи. Понякога това помага.

Той го послуша. Задъвка вътрешността на бузата си.

– Хм… Нисичка. Може би метър и петдесет – метър и шейсет. Кестенява коса до раменете. Беше облечена в прилепнала по тялото черна рокля. Страхотни крака.

– А лицето ѝ?

– Не го видях.

– Ще ми трябва телефонният номер на агенцията, на която сте се обадили – каза му Пул.

Бедингтън се намръщи.

– Май не ме слушате. Не беше от агенцията. Вече беше тук.

– Тогава как се е озовала тук? Ако не са я пратили от агенцията, как е знаела, че трябва да дойде точно в този хотел и да влезе точно в тази стая?

– Не е кой знае каква тайна – отвърна Уорник. – Кметът е човек на навика – понеделник, по едно и също време, в един и същ апартамент. Може да си сверявате часовника по оная му работа. Жена му знае. Служителите му знаят. Хората в хотела знаят. Вече говорих с агенцията – там е задънена улица. Не искам да си губите времето с тях. Тази жена някак си се е докопала до графика на кмета, знаела е, че ще е тук. Може и да не е действала сама, но не е изпратена от агенцията.

– Да не би агенцията да е „Пицата на Кармин“? – попита Наш.

Уорник се врътна към него:

– Откъде знаете?

– Името им изникна в списъка на компаниите, свързани с Артър Талбът, преди няколко месеца, когато проверявахме финансите му. Фирмата е известна като фасада за осигуряване на компаньонки висок клас. Бяха под полицейско наблюдение почти цяла година. – Той се обърна към Пул: – Като се върнем в управлението, може да извадим досието им, но мисля, че Уорник е прав. Надали е от тях. – Завъртя се към Бедингтън: – Името Сара Уернър говори ли ви нещо?