Красива мистерия [bg]

— Сега, когато приорът го няма, кой дирижира хора? — попита Гамаш. Бяха стигнали до другия край на градината и бавно се връщаха обратно. Бузите им бяха зачервени от студения утринен въздух.

— Помолих брат Антоан да поеме грижата за хора.

— Солистът? Онзи, който ви се противопостави снощи преди вечеря?

— Онзи, който е най-завършеният музикант след Матю.

— Не се ли изкушихте да поемете тази грижа лично?

— Изкуших се и все още съм изкушен — отвърна абатът с усмивка. — Но пропуснах тази възможност. Антоан е човекът за тази работа. Не аз.

— Въпреки че е бил един от хората на приора.

— Какво имате предвид? — Усмивката на абата угасна.

Гамаш килна леко глава и се вгледа в събеседника си.

— Имам предвид, че в това абатство, в този орден, има разделение. Хората на приора са от едната страна, хората на абата — от другата.

— Това е нелепо — отсече абатът. После веднага възвърна смирението си. Ала беше твърде късно. Гамаш бе успял да зърне онова, което се криеше под фасадата. От устата се беше стрелнал змийски език и също толкова бързо се бе прибрал обратно.

— Това е истината, mon perе — каза Гамаш.

— Бъркате раздор с разкол — каза абатът.

— Не бъркам. Знам разликата. Онова, което става тук, и което може би продължава от доста време, е много повече от дребно несъгласие. И вие го знаете.

Двамата мъже бяха спрели и се взираха един в друг.

— Не зная какво имате предвид, мосю Гамаш. Няма такова същество като човек на абата. Или човек на приора. Двамата с Матю работехме заедно от десетилетия. Той се грижеше за музиката, аз се грижех за духовния им живот…

— Но те не бяха ли едно и също? Брат Люк описа псалмите едновременно като мост към Бог и като самия Бог.