Красива мистерия [bg]

Това предизвика реакция, макар и не такава, каквато Бовоар очакваше.

Брат Антоан се усмихна.

— Разговаряли сте с брат Люк, както разбирам. Опасявам се, че греши.

— Изглеждаше съвсем сигурен.

— Брат Люк с усилие разграничава онова, което му се иска да се случи, и това, което ще се случи в действителност. Очакванията от реалността. Млад е.

— Не мисля, че е много по-млад от Христос.

— Нали не намеквате, че Второто пришествие е настъпило в портиерната?

Бовоар, който имаше оскъдни разбирания за всичко библейско, отстъпи точката в полза на монаха.

— Брат Люк сигурно е разбрал приора погрешно — каза брат Антоан.

— Често ли се случваше?

Брат Антоан се поколеба, после поклати глава.

— Не — призна той. — Приорът бе доста категоричен човек.

— Защо тогава брат Люк смята, че приорът е искал да назначи него за солист?

— Не мога да обясня на какво се дължат убежденията на хората, инспектор Бовоар. Вие можете ли?

— Не — призна Бовоар. Стоеше пред свой връстник, облечен в черна роба, със сламена капела и обръсната глава, в общество на хора, които живееха в гората. Бяха посветили живота си на; църква, от която болшинството в Квебек се беше отрекло, и намираха смисъл в пеенето на песни на мъртъв език със завъртулки вместо ноти.

Не, не можеше да го обясни.

Но след години коленичене до трупове Бовоар бе научил едно. Да застанеш между човек и неговите убеждения бе нещо; много, много опасно.

Брат Антоан подаде на Бовоар кошница. Монахът се наведе и взе да рови из гъстите листа, подобни на слонски уши.

— Защо според вас брат Люк е portierl — попита монахът, без да поглежда към Бовоар.

— Наказание? Някакъв ритуал за унижаване на новаците?

Брат Антоан поклати глава.

— Всеки от нас е бил изпращан в тази стаичка при пристигането си в манастира.

— Защо?

— За да можем да си тръгнем.

Брат Антоан откъсна една тлъста тиква и я постави в кошницата на Бовоар.

— Религиозният живот е тежък, инспекторе. А този е най-тежкият. Малцина успяват да се справят.

От неговата уста прозвуча така, сякаш те бяха морската пехота на религиозните ордени. Няма друг такъв живот. И Бовоар усети наченки на разбиране. На привличане дори. Тежък бе този живот. И само най-коравите успяваха. Малцината избрани. Най-гордите. Монасите.

— Онези от нас, които остават в "Сен Жилбер", са били извикани тук, но идването им е доброволно. Затова трябва да сме сигурни.

— Значи подлагате на изпитание всеки монах?

— Не ние, изпитанието е между него и Бог. И няма грешен отговор. Само истината. Дадена му е врата, която да охранява, и ключ, с чиято помощ да си тръгне.

— Свободен избор? — попита Бовоар и монахът отново се усмихна.

— Ако реши да се възползва.

— Някой тръгвал ли си е някога?

— Много. Повечето си тръгват.

— А брат Люк? Той е тук вече почти година. Кога ще приключи изпитанието му?

— Когато той реши, че е приключило. Когато помоли да бъде изваден от портиерната и дойде да се присъедини към останалите. Или използва ключа и си тръгне.