Нощният ловец [bg]

— Айде бе, човече, какво искаш от мен? Тръгвай!

— Сигурен е. — Усмихнах се на Дебора. Тя само поклати глава — странно съчетание между раздразнение на по-малка сестра и горчив полицейски хумор. Заобиколи колата и тръгна към вратата. Аз я последвах.

Игрището беше хладно и тъмно, което не ме изненада. Все пак беше рано сутринта. Несъмнено Стебан знаеше къде е ключът за осветлението, но не ни бе казал. Деб свали фенера от колана си и насочи лъча към леда. Задържах дъх, когато светлината попадна върху едната врата, после върху другата. Тя бавно плъзна лъча по периметъра, на няколко пъти го спря, после каза:

— Нищо. Мамка му.

— Изглеждаш разочарована.

Тя изсумтя и тръгна да излиза. Аз стоях насред пързалката и чувствах студа, който се излъчваше от леда. Отдадох се на щастливи размисли. Всъщност, ако трябва да съм по-точен — на недотам щастливите си размисли.

Понеже когато Деб се извърна, за да излезе, чух тъничък глас някъде зад гърба ми. Хладен сух кикот, познато гъделичкане с перо непосредствено под прага на слуховото усещане. Скъпата Дебора излезе, а аз стоях неподвижен на леда, притворил очи, заслушан в моя стар приятел и онова, което имаше да ми каже. Не беше кой знае какво — само приглушен шепот, стаен някак си, но аз слушах. Чух го да се киска и глухо да шушне ужасяващи неща в едното ми ухо, докато другото ухо чу как Дебора нареди на Стебан да влезе и да запали лампите. Което той направи миг по-късно — и тогава приглушеният шепот неочаквано нарасна до кресчендото на великолепен жизнерадостен сарказъм и най-добронамерен ужас.

„Какво има?“ — запитах учтиво. Единственият отклик беше вълна лудешко веселие. Представа нямах какво означава всичко това. Обаче когато се разнесоха първите писъци, не бях кой знае колко изненадан.

Стебан беше наистина неудържим. Издаваше дрезгаво сподавено грухтене, което звучеше, сякаш беше неизлечимо болен. Не влагаше в начинанието никакъв музикален усет.

Отворих очи. При тези обстоятелства ми беше невъзможно да се съсредоточа, а и така или иначе нямаше какво друго да чуя. Когато писъците стихнаха, шепотът вече беше спрял. В крайна сметка писъците казваха всичко, нали? И така отворих очи съвсем навреме, за да видя как Стебан прекосява като катапултиран разстоянието от сервизното помещение от другата страна на пързалката и се плъзва към средата. Крещеше и ругаеше на испански — и накрая се заби в рекламните табла. Задраска и се изправи, а после се понесе към вратата, като все така грухтеше от ужас.

Дебора влезе забързано през вратата с изваден пистолет. Стебан се провря покрай нея и се запрепъва към дневната светлина.

— Какво има? — викна Дебора.

Наклоних глава, заслушан в последните отгласи на стихващия кикот, и докато ужасеното грухтене все още ечеше в ушите ми, разбрах.

— Мисля, че Стебан е открил нещо — казах спокойно.