Врагове по неволя [bg]

29

Планът на Катрин всъщност беше доста хитър. И твърде дързък. Моран и Джаксън бяха задържани в гарнизонния арест на „Йонгсан“ и Катрин изпрати по факса молба до полковник Бари Каръдърс да издаде съдийско разрешение да ги разпитаме.

Защо беше хитро? Защото сега вече имахме основателна причина да подозираме, че Бейлс и Чой са ги принудили насила да свидетелстват против нашия клиент. Аз самият храбро бях пожертвал собственото си тяло, за да установим това. Виждате ли колко благороден тип съм, а?

Но искането на Катрин беше и твърде дръзко — все пак и двамата бяха посочени като свидетели на обвинението, а това означаваше, че първата ни възможност да говорим с тях би трябвало да бъде в съдебната зала, по време на кръстосания разпит.

Катрин обаче лукаво беше обосновала искането си с факта, че освен нашия клиент, Моран и Джаксън бяха единствените живи свидетели на случилото се в апартамента, и поради това имахме правото на равен шанс да установим дали показанията им не биха могли да бъдат в полза на нашия клиент.

Бързия Еди се възпротиви на искането ни с възможно най-острия тон. Като се има предвид силата на неговата теза, човек би си помислил, че нямаше да му навреди малко да ни отпусне юздите. Но не, Еди никога не вземаше пленници. Ето защо Каръдърс отговори, че искал да се срещне с Катрин, за да изслуша доводите й. Протоколът изискваше да я придружа.

Имелда никак не се зарадва. Планът й предвиждаше да държи мен и Катрин разделени. Знаеше, че двамата бяхме хормонално обречени да воюваме до последна капка кръв.

Както и да е, двамата вече стояхме пред вратата, която водеше към кабинета на полковник Бари Каръдърс. И двамата крачехме нервно насам-натам. Всъщност крачеше само Катрин, докато си преговаряше доводите наум. Аз по-скоро куцуках насам-натам с бастуна и тихичко ругаех, защото тялото ми копнееше да се върне в онзи инвалиден стол. Просто не исках съдията да ме види прикован към него, все едно бях инвалид. Исках да ме види с бастун, сякаш бях само отчасти осакатен. Типично мъжко разсъждение, какво да се прави.

Секретарката на съдията, която беше пристигнала в Корея заедно с него, усърдно пилеше ноктите си и не ни обръщаше внимание. В крайна сметка бяхме адвокати от защитата, а презрението на началника й към нашата порода очевидно беше заразително.

От време на време тя поглеждаше към мигащата червена лампичка на телефона си. Най-сетне лампичката изгасна. Това беше знак, че съдията е свободен и двамата с Катрин можем да влезем. Секретарката ни кимна ледено и ние предпазливо влязохме в бърлогата на лъва.

Първото нещо, което ми направи впечатление, беше колко е тъмно в стаята. Ама наистина тъмно. Щорите бяха спуснати, завесите — също, и единствената светлинка идваше от една малка настолна лампа, която очертаваше само фигурата, към която беше насочена — съдията.

Второто, което забелязах, беше че Бари Каръдърс е внушителен мъж. Някога беше играл като ляв краен защитник за „Нотр Дам“, а оттогава беше придобил още по-заплашителен вид. Беше чернокож — и като казвам това, имам предвид абаносово черен, с едро, широко лице и гъсти, рунтави вежди. Всичко останало в лицето му беше ъгловато — ръбест нос, коси очи и изсечени устни. Лицето му изглеждаше така, сякаш можеше да те насече на парченца. Човекът сатър.