Врагове по неволя [bg]

— Ами да — отвърнах и се изчервих под раните си. — А ти как я караш?

— Това беше най-лошият ден в живота ми.

— Аха, и моят не беше от най-добрите — оплаках се, тъй като не можех да й позволя да ме бие по точки страдание.

Тогава Катрин и Имелда се спогледаха, а Катрин изведнъж придоби още по-измъчено изражение и направи очевидно усилие да овладее чувствата си.

— Мария беше простреляна — каза.

— Мария? Начумерената, ъъъ, нашата Мария?!

Катрин сведе поглед към пода и кимна. Усетих как стомахът ми се сви.

— Как е тя? — попитах.

Катрин не отлепяше поглед от пода.

— Мъртва е.

Трябваше ми малко време да го възприема. Не че познавах Мария много добре. Работехме на едно място, но едва ли бяхме разменили и десетина думи. Ако изключим няколко криви усмивки, цялото ни общуване се свеждаше до навъсени физиономии и пълно игнориране на другия.

— Съжалявам — казах.

Беше съвсем неадекватна забележка, но тъй като често се използва в подобни ситуации, мина като приемлив израз на чувствата ми. Катрин кимна.

— Как е Али? — попитах.

— Не е добре. Живееха заедно в продължение на десет години. И… много се обичаха.

Кимнах отново, тъй като думите продължаваха да не ми достигат. Али някак си ми харесваше, защото беше толкова ексцентрична, че или я харесваш, или я мразиш, а аз нямах причини да я мразя, което пък означаваше, че трябва да я харесвам. Освен това винаги харесвам коравите хора, дори и да става дума за двуметрова лесбийка с лице като на южноамерикански папагал. Както и да е, Катрин ми спести необходимостта от изразяване на чувствата, като се изправи и закрачи из стаята.

— Аз познавах тези хора. Бяха ми близки. Разгневена съм и ми е мъчно. А южнокорейците се опитват да замажат нещата. Те убиха моите приятели, а сега тръбят глупости за това, че първият изстрел дошъл от нас. Че ние сме започнали.

— Първият изстрел наистина дойде откъм нашата страна. Аз го чух и ти си го чула. Възможно ли е някой от демонстрантите да е имал оръжие?

Тя ядосано поклати тава.

— Помисли малко. Всички долетяха тук с граждански самолети. Минали са през метални детектори и митнически контрол.

— И какво от това? Възможно е през металните детектори да се пренесат нелегално пластмасови пистолети. Възможно е да прекараш разглобени оръжия в багажа си. По дяволите, възможно е да се сдобиеш с оръжие и тук. На американските военни дори им е позволено да притежават лично оръжие, стига да го регистрират във военната полиция. Не искам да прозвучи обидно, но някои от твоите приятели са антисоциални типове. Може би някой от тях е решил да предприеме смела стъпка.

— Не ставай глупак! Откъде-накъде нашите хора ще стрелят по южнокорейците?

— Обърни въпроса. Откъде-накъде южнокорейците ще стрелят по нас? Пред всичките онези телевизионни камери?

По изражението й отсъдих, че не беше в настроение да спори в рационален дух, затова попитах:

— Какво става с процеса?

— Подадох молба за двуседмично отлагане.

— Има ли някаква реакция?

— Разбрах само, че Голдън я оспорва. Твърди, че случилото се няма връзка с делото.

— Можеше да се очаква. Той вече е подредил войските. Очаква звездния си миг. Еди адски бърза да се прослави.

— Е, съдията вече е тук, свидетелите са тук, всичко е готово. Как мислиш, какво ще решат?

— Отговорността за решението е на Спиърс и Брандуейт. Брандуейт е дипломат, затова съм сигурен, че ще иска всичко това да свърши възможно най-скоро. За него една бърза присъда ще бъде най-добрият начин да започне процеса на оздравяване на отношенията.

— Има само една пречка. Както изглежда, срещу двама от адвокатите на Томас могат да бъдат предявени обвинения от цивилните власти.

— Наистина ли? Теб пък за какво искат да те обвинят?

— За подаване на молба с подвеждащо съдържание до властите, за да получа разрешение за протеста. В подстрекателство към безредици. Освен това южнокорейците имат и някакъв закон за националната сигурност. Казват, че могат да ме подведат под отговорност за „застрашаване на сигурността на Република Корея“.

Бегло познавах закона, за който ставаше дума. Беше противоречив акт, който съществуваше от трийсет години — закон-мечта за всеки диктатор, тъй като беше толкова неясен, че можеше да се тълкува и изопачава във всяка възможна посока. Би трябвало да й съчувствам, но не исках тя да взема връх.

— И ти ми говориш, че имаш проблеми? — възразих. — Мен ме обвиняват в нападение над полицай и кражба на оръжие. А освен това съм заподозрян, че съм застрелял душевноболен човек.

Имелда, която дотогава ни слушаше мълчаливо, изведнъж заобиколи Катрин и приближи към леглото ми.

— Вие двамата свършихте ли? — попита тя остро.

Катрин изненадана вдигна глава.

— Какво?

Имелда ни изгледа свирепо, вирнала малкия си чип нос и поясни:

— Свършихте ли с глупотевините?! Избълвахте ли всичките си гадни самосъжалителни вайканици?

Дълбоко си поех дъх, почесах се и извърнах поглед. Надушвах какво ще последва. Катрин обаче нямаше никаква представа. Никога не беше ставала жертва на някоя от вдъхновяващите речи на Имелда — една особена форма на общуване, при която Имелда говори, а вие си затваряте устата, кимате на подходящите места и най-общо казано, се опитвате да изглеждате адски вдъхновени. Е, можете и да се опитате да не й обръщате внимание или да спорите, но наистина не ви го препоръчвам.