Врагове по неволя [bg]

Пътят беше затворен, а мястото на кръвопролитието беше оградено с жълта лента. Навсякъде пъплеха корейски и американски ченгета и търсеха улики. Изрисувани с тебешир силуети показваха къде бяха лежали и кървели до вчера истински човешки тела. Кървавите петна още личаха по бетона, а наоколо бяха разпилени строшени и разкъсани плакати, захвърлени в миговете на неописуем ужас, когато двамата неизвестни въоръжени мъже бяха започнали да изстрелват куршум след куршум в гъстата тълпа.

Седях на стола си и се опитвах да възстановя наум хода на събитията, довели до касапницата. Представих си многобройните демонстранти, вдигнали плакати, уловени за ръце, затаили дъх в очакване на сблъсъка. Имаше и един взвод полицаи от частите за борба с безредиците, застанали вляво — първата група, осигурена от градските власти да охранява „групата по посрещането“. Пред нас бяха шест автобуса с работещи двигатели, а през няколко секунди пристигаха и полицейски коли със запалени сигнални светлини. Редицата полицаи тежко настъпваше към нас — две крачки напред, пауза; две крачки напред, пауза. Когато наближиха само на метър и половина, спряха на място.

Демонстранти и полицаи се гледахме очи в очи съвсем отблизо, неумолимо и съдбовно фиксирани едни в други. Всички — журналисти, телевизионни оператори, зяпачи — не откъсваха очи от мястото на сблъсъка. Всички наблюдаваха изплашени тясната, напрегната линия помежду ни. Никой не обръщаше внимание на стрелеца в задната част на нашата група, нито на двете корейски ченгета, които избираха позициите си от другата страна на пътя. Стотици потенциални свидетели бяха слепи за всичко останало, освен за предстоящия конфликт.

Затворих очи и се опитах да си спомня първия изстрел, прозвучал като глухо изпукване зад гърба ми. Далеч зад гърба ми. Прекалено далеч, за да беше дошъл от групата протестиращи — бях почти сигурен в това. Възможно беше някой от тях да бе изостанал. Но дори и в този случай той щеше да изпъкне на фона на останалите като въшка на чело. Както изглежда, полицейските коли бързаха да блокират пътя зад групата на демонстрантите, както и пред нея, затова там отзад сигурно е имало доста корейски полицаи.

Нима някой от тях нямаше да забележи демонстрант, който вдига пистолет или пушка и стреля? Сто на сто щеше да го забележи. Един стрелец не може да се скрие толкова лесно.

Отворих очи и погледнах напред — двама мъже крачеха към мен. Един кореец и един американец.

Изражението на Майкъл Бейлс бе на типичното, свойски усмихнато американско момче. На мен обаче вече не ми изглеждаше дружелюбно. Приличаше ми на фалшивата маска на злобен звяр.

— Боже мой, господин майор, наистина се радвам, че сте добре — обяви той и от тона му направо се лееше сарказъм. — Какво само ви е сторил онзи негодник!

Чой мигновено се присъедини:

— Човек, с когото ви затворихме в една килия, оказа много лош. Преценката ни погрешна. Но това няма да му размине. Предявяваме обвинения. Той бъде наказан. Вие видите.

Специално за този етюд-шедьовър на държавния театър на Южна Корея беше избрал да използва развален английски, а лицето му в най-висша степен изразяваше престорено съчувствие. Едва млъкнал Чой, Бейлс подхвана:

— Слава богу, че адвокатката ви донесе онзи филм. Ако беше почакала до следващата сутрин, сигурно нямаше да ви обърнем внимание. Навярно онова животно във вашата килия щеше да ви е убило.

Добре се справяха, трябваше да им се признае. В своя уникален стил ми съобщиха, че вече си бяха изфабрикували алиби. Навярно бяха строили цял взвод ченгета, готови да потвърдят, че съм бил смлян на кайма от несъществуващия си съкилийник.

Хвърлих един поглед към Имелда, която беше стиснала дръжките на инвалидния ми стол. Тя беше доловила саркастичните обертонове и вече сумтеше разгневена. Искаше ми се да стана и да ги заритам по топките, но преди да успея да кажа нещо, се обади Бейлс:

— Не ми се иска да ви притеснявам, сър, но се налага да ви помоля да напуснете местопрестъплението. Районът е отцепен. В ход е интензивно полицейско разследване. Не можем да допуснем странични хора да замърсят местопрестъплението, нали така? Вие сте юрист, така че със сигурност ме разбирате.

Отново си беше сложил маската на учтивото „аз съм просто едно ченге, което трябва да си свърши работата“, а аз изпитвах почти неустоимото желание да му кажа къде да си завре главата. Преди да успея да изрека и дума обаче, Имелда сръчно завъртя стола ми и се насочи към жълтата лента, която ограждаше района на разследването.

— Приятен ден! — извика Бейлс след мен.

Чой поде думите му като ехо:

— Да, приятен ден.

След като преминахме от другата страна на лентата и през портала, Имелда хладно ме попита:

— Тези двамата ли те смляха?

— Аха — отвърнах яростно.

Тя не каза нищо повече, сякаш въпросът й беше между другото.

Когато се завърнахме във фризьорския салон, амазонката Али направо щеше да си счупи краката да ме обслужва. Буквално се препъна, докато помагаше на Имелда да ме вкара в помещението. Настани ме зад едно бюро и ми донесе кафе, а след това остана наблизо, като разтревожена квачка, вторачена в някое яйце с неприятна наглед пукнатина. В нейните очи аз се бях преродил. Бях станал достоен човек. Бях пролял кръв за каузата.