V. [bg]

II

Съвсем скоро опасенията на Профейн за Фина бяха потвърдени по напълно реален и отблъскващ начин. Пролетта настъпи тихо, незабележимо и след много фалстартове: бури с градушки и яростни ветрове, примесени с топли безветрени дни. Обитаващите канализацията алигатори бяха силно оредели. Цайтсус вече разполагаше с повече ловци, отколкото имаше нужда. Бени, Херонимо и Анхел преминаха на половин работен ден.

Профейн започваше все по-силно да охладнява към подземния свят, което навярно бе станало тъй неусетно, както и намаляването на популацията на алигаторите; ала кой знае защо в резултат като че ли губеше връзката с определен кръг от приятели. Какво съм аз, безмълвно крещеше той на себе си, да не би да съм Свети Франциск за алигаторите? Аз не им говоря, те дори не са ми приятни. Аз ги убивам.

Ти си гъз, отговаряше му неговият вътрешен защитник на неправото дело. Колко пъти са излизали от тъмнината и приближавали до теб с поклащане, като приятели, търсели са те? Идвало ли ти е изобщо на ум, че те искат да бъдат застреляни?

Бени се върна мислено към алигатора, който бе преследвал сам по протежение на цялата Енория на Феъринг, почти до Ист Ривър. Той бе пълзял едва-едва и му бе позволил да го настигне. Бе търсил своята смърт. На Бени му хрумна, че някъде (когато е бил пиян, уморен, прекалено възбуден сексуално, за да мисли нормално) бе подписал договор над отпечатъците от лапите на това, което сега бяха привидения на алигатори. Сякаш почти се бе стигнало до такова споразумение или договор: Бени да предлага смърт, алигаторите да му осигуряват работа — услуга за услуга. Профейн имаше нужда от алигаторите и ако той изобщо им бе потребен, това бе, защото животните знаеха, че в някой предисторически цикъл на алигаторовия мозък, като съвсем малки, те са представлявали просто още един предмет за консумация, заедно с портфейлите и чантичките — изработени вероятно от кожите на техни родители или роднини, — и всичките непотребни вещи от всемирния универсален магазин. А потъването на душата в тоалетната чиния и след това в преизподнята бе само едно краткотрайно примирие посред напрежението, взето назаем време, докато настъпеше моментът на завръщане към тяхното битие на изкуствено съживени детски играчки. Което, естествено, нямаше да им бъде приятно. Щяха да пожелаят да възстановят своето предишно състояние; а най-съвършената форма за това бе да са мъртви, — какво друго? — за да бъдат оглозгани до изящно рококо от плъхове-занаятчии, да бъдат излъскани до древен костен блясък от светената вода на Енорията, да бъдат обагрени до фосфоресцентно сияние от нещото, което онази вечер тъй ярко бе озарило смъртта на алигатора.