V. [bg]

— Аз съм Лусил — каза момичето на Профейн.

Другите две се представиха, Лусил дойде и седна на площадката до Профейн, Херонимо отиде да купи още бира. Анхел продължи да пее.

— С какво се занимавате, момчета? — попита Лусил.

Разказвам измишльотини на момичетата, които искам да чукам, помисли Профейн и се почеса под мишницата.

— Трепем алигатори — отвърна той.

— ’Кво?

Профейн й разправи за алигаторите. Анхел, който също имаше богато въображение, добави подробности, колорит. Седнали на площадката, двамата заедно създадоха цял мит. Защото той не бе роден от страх от гръмотевици, от сънища, от удивление, че посевите продължават да умират след жътвата и изникват отново всяка пролет, или от каквото и да е постоянно нещо, а само от временен интерес, внезапна ерекция. Това бе един мимолетен и крехък мит, като естрадите и хартията от печения салам на „Мълбери Стрийт“.

Херонимо дойде с бирата. Седяха, пиеха бира, оглеждаха хората и разказваха канализационни истории. От време на време момичетата изявяваха желание да пеят. Скоро започнаха да кокетничат. Лусил скочи и тичешком се отдалечи.

— Хвани ме — подвикна тя.

— О, Господи! — изпъшка Профейн.

— Трябва да я догониш — подхвърли една от приятелките й.

Херонимо и Анхел се кискаха.

— ’Кво трябва? — попита Профейн.

Засегнати от смеха на Херонимо и Анхел, другите две момичета станаха и хукнаха след Лусил.

— Да ги гоним ли? — попита Херонимо.

— Точно ще поизпарим малко от бирата — с оригване потвърди Анхел.

Надигнаха се тромаво от площадката и затичаха в свински тръс.

— Накъде отидоха? — попита Профейн.

— Хей натам.

След малко те като че ли започнаха да блъскат хората. Някой замахна към Херонимо, но не го улучи. Тримата се промушиха в индианска нишка под една празна сергия и спряха на тротоара. Момичетата тичаха далеч напред. Херонимо дишаше тежко. Продължиха подир момичетата, които свиха в някаква пресечка. Когато тримата стигнаха до ъгъла, не видяха нито едно момиче. Последва объркано петнайсетминутно обикаляне из улиците около „Мълбери Стрийт“ и надничане под паркирани коли, зад телефонни кабини и веранди.

— Никой няма тук — установи Анхел.

На „Мот Стрийт“ кънтеше музика. Идваше от един сутерен. Поогледаха се. На табелата отвън пишеше ОБЩЕСТВЕН КЛУБ. БИРА. ТАНЦИ. Слязоха долу, отвориха вратата и наистина в единия ъгъл имаше барче, където сервираха бира, а в другия — джубокс и петнайсет-двайсет доста ексцентрични на вид малолетни хулигани. Момчетата бяха с официални костюми, момичетата с вечерни рокли. От джубокса гърмеше рокендрол. Прилизаните с брилянтин коси и островърхите сутиени с банели бяха налице, но атмосферата бе изискана, като на вечеринка с танци в извънградски клуб.

Тримата застанаха неподвижно. След малко Профейн видя Лусил, подскачаща в средата на дансинга с едно същество, което приличаше на председател на управителен съвет на някаква хулиганска корпорация. Тя се изплези през рамо на Профейн, който извърна поглед настрана.