Дама, поп, асо, шпионин [bg]

По-надолу от Порчъс седеше Пол Скордено, който сега май беше човекът на Рой Бланд, отговарящ за мрежите в Източна Европа, макар че според някои просто беше момче за всичко на Бил. Пол беше слаб, жилав, четирийсетгодишен, със сипаничаво кафяво лице и дълги ръце. Веднъж Гуилъм беше двойка с него по време на курс по самоотбрана в Яслата и двамата за малко не се избиха.

Гуилъм отдалечи стола си от неговия и седна, а Тоби се настани от другата му страна като втори телохранител. По дяволите, какво си въобразяват, помисли си Гуилъм. Да не би да хукна да бягам? Всички наблюдаваха как Алълайн пълни лулата си, когато Бил Хейдън го засенчи на сцената. Вратата се отвори и отначало не се появи никой. След това се чу бавно тътрене и Бил се появи, хванал във всяка ръка по една чаша с кафе, покрита с чинийка. Под мишница беше стиснал раирана папка, а този път очилата бяха на носа му, значи явно беше чел другаде. Всички са го чели, освен мене, помисли си Гуилъм, а аз дори не знам за какво става дума. Зачуди се дали не е същият документ, който Естерхази и Рой четяха вчера, и без каквито и да е доказателства реши, че е този, че е пристигнал вчера, че Тоби го е занесъл на Рой, а той ги беше смутил по време на първоначалното им вълнение; ако „вълнение“ беше точната дума.

Алълайн още не беше вдигнал поглед. От другия край на масата Гуилъм виждаше само гъстата му черна коса и две широки рамена в туид. Моу Делауер подръпваше бретона си, докато четеше. Гуилъм си спомни, че Пърси имаше две жени, докато Камила пак се мерна в претоварения му мозък, и двете бяха алкохолички, което би трябвало да означава нещо. Срещал беше само лондонското издание. Пърси събираше клуб на привържениците си и беше организирал коктейл в просторния си панелен апартамент в „Бъкингам Палас Маншънс“. Гуилъм закъсня и тъкмо си събличаше палтото във фоайето, когато една бледа руса жена плахо се приближи към него с протегнати ръце. Той реши, че е прислужницата, която чака да вземе палтото му.

— Аз съм Джой28 — каза театрално тя, все едно казваше „Аз съм Добродетелта“ или „Аз съм Въздържанието“. Тя не чакаше за палтото му, а за целувка. Гуилъм се подчини и вдъхна смесените прелести на „Жьо Ревиен“ и висока концентрация на евтино шери.

— Е, какво, млади ми Питър Гуилъм — това беше гласът на Алълайн, — готов ли си най-сетне за мене, или още ще обикаляш из владенията ми? — Той леко надигна глава и Гуилъм забеляза две малки триъгълничета четина на всяка от обветрените му страни. — С какво се занимавате в гората сега — обръщане на страница, — освен да гоните местните девственици, ако изобщо са останали такива в Брикстън, в което дълбоко се съмнявам — нека ми е простена тази волност, Моу, — и да харчите държавни пари за скъпи обеди?