Катерина де Медичи [bg]

Кардиналът изчезна, ала мисията му се оказа ненужна. След секунди Анри се появи сам, облечен и подготвен за критичното положение – той също бе чул стенанията на краля. Мина през вратата и щом раменете ни се докоснаха, ме погледна въпросително. Нямах отговор.

При вида на краля, превит одве от скръб, Анри се втурна към него.

– Какво има? Татко, какво се е случило? Монморанси ли е загинал?

Положи длан върху рамото на краля и възрастният мъж се понадигна.

– Анри... Синът ми, синът ми... Брат ви е мъртъв – изрече с пресеклив, измъчен глас.

Франсоа, моят усмихнат, златокос приятел. Стаята се завъртя. Улових се за рамката на вратата и се облях в неудържими сълзи.

– Не! – устните на Анри се разтегнаха и оголиха зъбите му. Вдигна ръка да удари баща си. Кралят обаче го улови за лакътя и го спря. Анри се напрегна да се отскубне и двамата затрепериха от напрежение. Накрая Анри отпусна рязко длан и изкрещя: – Не! Не! Невъзможно е! Не е вярно! Не е вярно!

Грабна най-близкия стол и го хвърли с такава сила, че той се претърколи по плочника. После посегна към голяма, тежка маса, не успя да я помести и се строполи на пода.

– Нямаш право да го вземеш! – зарида. – Няма да ти позволя да ми го отнемеш!

Спуснах се към него и го прегърнах.

Той се отпусна безжизнено в обятията ми. В очите му зееше празнота, бездънно отчаяние – поглед, който бях виждала само веднъж дотогава. Духът му бе прекършен, а аз бях неспособна му помогна.

Заведох го при баща му и се оттеглих до прага, за да не ги безпокоя. Бях новодошла, натрапник в скръбта им.

Кралят се овладя и успя да проговори.

– Сине, сега вие сте дофин. Бъдете добър и милостив като брат си, за да ви обичат, както обичаха него. Не давайте основание на никого да съжалява, че сега вие сте наследник на трона.

Помислих си колко жесток и несъобразителен е Негово Величество да изрече такива думи на Анри в момент на толкова непоносима мъка. Как е възможно човек, загубил сина си, да обсъжда политически въпроси? Няколко дни мислех така, докато не положихме клетия Франсоа във временна гробница.

Докато един следобед скоро след това с мадам Жонди обсъждахме някакъв банален въпрос и тя ме нарече мадам Ла Дофин.

Дъхът ми секна – не защото копнеех за властта, която щях да притежавам като кралица, не защото се страхувах от нея, а понеже осъзнах, че магьосникът астролог Козимо Руджиери е бил прав от самото начало.