Катерина де Медичи [bg]

Ритуалът протече незабележимо, без никаква видима намеса на неземни сили. Седем нощи палех кадилницата и призовавах звездата четирийсет и три минути след полунощ. Безпокоях се, че ще забравя да се събудя в точния момент, но всъщност не забравях.

След две седмици Алесандро Фарнезе бе избран за нов папа и прие името Павел III. Дори издигането му да разтревожи крал Франсоа, той не се издаде и продължи да се отнася към мен топло както винаги. През последния октомврийски ден, Вечерта на Вси светии, обядвахме заедно и обсъждахме разгорещено дали творбите на Рабле са еретични. Същия следобед тръгнах с леко сърце към конюшнята, готова да яздя с краля и "шайката" му.

Щом наближих, видях дамите – освен Ан – да бързат обратно към двореца с лица, изопнати от страх. Мари дьо Канапле размаха трескаво ръце – едва по-късно разбрах, че се е опитвала да ме предупреди.

В конюшнята конярите прибираха разбунените коне в загражденията им. До входа стояха трима – главният секретар Монморанси, херцогиня Д'Етамп и кралят. Херцогинята мълчеше с объркано изражение, очите на достолепния Монморанси бяха впити в пода.

Кралят крещеше и сечеше въздуха с камшика за езда. Когато наближих, той замахна към един от конярите, който според него не се движеше достатъчно бързо – момчето извика и се разтича.

Спрях наблизо. Очите на херцогинята се разшириха и тя също се опита тайно да ми даде знак да си вървя.

– Нищо! – изкрещя кралят, разпръсквайки слюнка. Пак разсече въздуха и шибна земята, вдигайки облаци треволяк. – Не ми донесе нищо! Нищичко! Пратиха ми я гола-голеничка!

Отстъпих назад. Движението привлече вниманието на Франсоа. Той се обърна предизвикателно към мен.

– Гола-голеничка, разбираш ли? – Гласът му пресекна от омерзение.

Разбирах всичко. Поклоних се ниско и изрядно и тръгнах обратно към двореца с възможно най-гордата походка.

Mesalliance – тази дума французите използват за несполучлив кралски брак. Тя се въртеше върху езика на всеки придворен, на всеки прислужник, макар никой да не дръзваше да я изрече на глас пред мен.

Досега французите ме търпяха, ала не ме обичаха. Приемаха ме като необходимо зло – жена без синя кръв, обещала, но не успяла да донесе злато на банкрутиралата държава и войски за завземането на мечтаните от Франсоа италиански земи. Лесно щяха да се разделят с мен – все пак още не бях родила деца.

Мадам Жонди, способната ми и предана шпионка, най-сетне призна истината – французите обичали изкуството, фините платове и литературата на флорентинците, ала ни и мразели. Смятали ни за отровители и убийци, които охотно забиват нож в гърба на врага. Наследствената ни склонност да убиваме застрашавала дори семействата и приятелите ни. Мнозина в двореца очаквали с нетърпение да си отида – преди пристигането ми се кълнели, че предпочитат да им счупят коленете, отколкото да се кланят на дете на чуждестранни търговци.