Живот на заем ((Небето няма избраници))
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцеслав Константинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот на заем ((Небето няма избраници))». Краткое содержание книги:
— Ние, автомобилистите, сме чувствителни след състезание като раци, които сменят черупката си. Така че не ни създавайте комплекси.
Клерфе се засмя.
— Може би искаш да кажеш, че човек не трябва да предизвиква съдбата, Лилиан?
Тя кимна.
— Само когато няма друг изход. Но не и от леконравност.
— Велики боже! — повтори Ториани. — Леконравност! — Той стана от мястото си и се отправи към Габриели.
— Говоря глупости — каза Лилиан отчаяно, обръщайки се към Клерфе. — Не ме слушай!
— Съвсем не говориш глупости. Само ме поставяш в недоумение.
— Защо?
Клерфе се спря.
— Аз питал ли съм те някога кога ще се завърнеш в санаториума? — каза той спокойно.
Тя го погледна. Досега бе вярвала, че той не знае нищо или че смята състоянието й за добро.
— Не е необходимо да се връщам повече в санаториума — отвърна тя бързо.
— Знам това. Но питал ли съм те някога?
Тя почувствува иронията.
— Не трябваше да ти казвам какво мисля, така ли?
— Напротив — отговори той. — Винаги трябва да ми казваш!
Лилиан се засмя.
— Много те обичам, Клерфе. Всички жени ли се държат така глупаво след състезание?
— Вече съм забравил. Тази рокля от „Баленсиага“ ли е?
— И аз вече съм забравила.
Той опипа скулите и рамото си.
— Тази вечер лицето ми ще заприлича на многоцветен пудинг, а рамото ми ще отече. Хайде да потегляме за Левали, докато все още мога да държа кормилото.
— Не трябва ли да отидеш у твоя треньор?
— Не. Ще празнуват в хотела победата.
— А ти не обичаш ли да празнуваш победи?
— Всяка спечелена победа означава една по-малко.
Една по-малко от онези, които ти остават да спечелиш — каза той. Лицето му вече започна да подпухва. — Ще ми сложиш ли тази вечер мокри компреси на лицето, като при това ми прочетеш една глава от „Критика на чистия разум“?
— Да — каза Лилиан. — А аз бих искала, някой ден да отида във Венеция.
— Защо?
— Там няма нито планини, нито автомобили.
XIV
В Сицилия останаха още две седмици. Клерфе лекуваше рамото си. Прекарваха дните си в запустялата градина на Левали или край морето. Вилата представляваше една уединена хижа, извисена над морето и над времето, които шумяха под нея без начало и без край. На Клерфе оставаха още няколко седмици до следващото състезание.
— Тук ли ще останем? — попита той. — Или ще се върнем?
— Къде?
— В Париж. Или някъде другаде. Когато човек няма постоянен дом, може да живее навсякъде. Тук става вече много горещо.
— Нима пролетта свърши?
— Тук, долу, да. Но ние можем да яхнем. „Джузепе“ и да тръгнем подире й. В Рим пролетта едва започва.
— А когато и там свърши?
Клерфе се засмя.
— Тогава, стига да искаш, ще продължим по стъпките й. Можем да я последваме край езерата на Ломбардия, после в Швейцария, след това по долината на Рейн, докато я настигнем в Холандия и я видим в най-пъстрата й одежда сред полята с лалета край морския бряг. Така ще имаме чувството, че времето е спряло.
— Пътувал ли си някога по този маршрут?
— Да, преди сто години. Преди войната.
— С някоя жена ли?
— Да, но то бе нещо друго.
— Винаги е нещо друго. Дори и със същата жена. Но аз не съм ревнива.
— Бих искал да си поне мъничко.
— Струва ми се, че би било ужасно, ако не си преживял нищо и започнеш да ми разказваш, че аз съм първата жена в твоя живот.
— Ти наистина си първата.
— Не съм първата, но ако заради мен си забравил за известно време имената на другите, това е достатъчно.
— Ще заминем ли?
Лилиан поклати глава.
— Още не. Не искам да чувствувам, че времето е спряло. Искам да го усещам с всичките му промени, а не да се самозалъгвам. Времето бе спряло в зимите на санаториума, но аз не бях спряла да живея. Преминавах покрай него като край ледена стена.
— А сега спряла ли си да живееш?
Тя го целуна.
— Сега се въртя в кръг. За известно време. Като в някакъв танц.
След няколко дни Лилиан започна да губи търпение. Струваше й се, че е прекарала в Сицилия вече цели месеци. „За мене това са наистина месеци“ — мислеше тя. Лилиан имаше свое собствено летоброене. Нощите разделяха дните като тъмни пропасти от седмици, изчезващи в мига на самотното й пробуждане. Клерфе никога не оставаше при нея през цялата нощ. Тя го отпращаше, преди да е настъпило утрото. Той виждаше в това някакъв каприз, но тя не искаше той да чуе сутрешната й кашлица.
Лилиан отлетя със самолет за Рим, за да продължи оттам за Париж. Клерфе и Ториани тръгнаха с колата. В Париж щяха да се срещнат.
Един следобед Лилиан се разхождаше край развалините на древния град, а после седна пред едно от кафенетата по Виа Венето. Вечерта трябваше да отлети за Париж, но тя се колебаеше. Внезапно я бе обзело някакво безпричинно униние, някаква сладка тъга, може би последната, която се възправя сивосребриста на хоризонта на всеки човешки живот, преминал по-различно от този на един писарушка. Лилиан прекара нощта в хотела и едва на другата сутрин отиде в бюрото на авиокомпанията. Там видя на витрината един рекламен плакат за Венеция и си спомни отново какво бе казала на Клерфе у Левали.