Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
Жилбер, колкото и да се владееше, направи движение, което изразяваше разочарованието му. То не убягна на госпожица Шон. За да го утеши, тя му отправи мила усмивка. Тази усмивка накара Жилбер да разбере едно нещо и то беше, че го приобщават към тях. Той, един земен червей, бе помогнал на един виконт, почетен с добрините на краля.
Ако го видеше Андре в тази красива кола? И Жилбер се възгордя. Що се отнася до Никол, той въобще не помисли за нея. Братът и сестрата продължиха разговора си на местното наречие.
— Добре! — извика внезапно виконтът, навеждайки се през вратата, за да погледне назад.
— Какво? — попита Шон.
— Арабският кон ни следва.
— Какъв арабски кон?
— Този, който исках да купя.
— А виж — каза Шон, — язди го жена. Какво създание!
— За кого говорите? За коня или за жената?
— За жената.
— Тогава я извикайте, Шон. Може би няма да се страхува от вас, колкото от мен. Бих дал хиляда пистола за коня.
— А за жената? — попита Шон, смеейки се.
— Бих се разорил за нея… Повикайте я!
— Госпожо! — извика Шон. — Госпожо!
Но младата жена с големи черни очи, обгърната с бяло наметало, с чело, скрито под сива филцова шапка с дълги пера, мина като стрела покрай тях, викайки: „Avanti, Djerid! Avanti!“68.
— Италианка е — каза виконтът. — По дяволите! Хубава жена! Ако не страдах толкова, щях да скоча от колата и да тичам след нея.
— Познавам я — каза Жилбер.
— А така ли? Но този малък селянин е цял провинциален алманах. Познава всички.
— Как се казва? — попита Шон.
— Лоренца.
— И коя е?
— Жената на магьосника.
— Кой магьосник?
— Барон Жозеф дьо Балзамо.
23.
Ранното ставане на госпожа графиня Дю Бари
В апартамента във Версай, обитаван от госпожа Аделаид, дъщеря на Луи XV, принцът бе настанил госпожа графиня Дю Бари — негова любовница от около година, но без да размисли много време преди това как ще се отрази този преврат на двора. Фаворитката му с правото си да бъде навсякъде, със свободните си маниери, с веселия си характер, с непресъхващата си радост от живота, с шумните си прищевки бе превърнала този спокоен замък в един жизнен свят, в който някой обитател бе толериран само ако е винаги в движение и е най-щастливият човек на света.
На следващия ден след събитията, които се случиха при вратите на малкото селце Ла Шосе, около девет сутринта, или казано по друг начин — в точния час, Жана дьо Воберние, загърната в пеньоар от бродиран муселин, под чиято изящна дантела се отгатваха закръглените й крака, превърнала се в госпожица Ланж и получила накрая името графиня Дю Бари благодарение на любезността на господин Жан дю Бари — неин отдавнашен покровител, излизаше от леглото (ние няма да кажем, че приличаше на Венера, но всъщност тя беше по-красива от нея за всеки мъж, който предпочита действителността пред мечтите).
Светлокестенявите й коси бяха чудесно накъдрени, под меката й гладка кожа личаха небесносини вени. Очите й бяха ту замислени, ту одухотворени, устата й беше малка, яркочервена и се отваряше само за да открои два реда перли. Бузите и брадичката й бяха осеяни с трапчинки, вратът й беше сякаш изваян по модела на Венера Милоска. Дори Негово величество Луи XV, избраникът на нощта, не пропускаше да дойде сутринта и да се наслаждава като другите, възползвайки се от поговорката, съветваща старците да не губят трохички от онова, което пада от масата на живота.
От известно време фаворитката бе будна. В осем часа тя позвъни на прислугата, за да даде възможност на деня да влезе в спалнята малко по малко — първо през дебелите пердета, после и през по-тънките.
— Няма ли новини от Шон? — попита тя най-напред камериерката си.
— Не, госпожо — отговори тя.
— Знаете ли дали Биши е получила някакви новини?
— Минавах тази сутрин при сестрата на госпожа графинята.
— И няма писма?
— Не, няма писма, госпожо.
— Ах, колко е уморително да се чака — каза графинята с недоволна гримаса. — Преддверието пълно ли е?
— Госпожа графинята иска ли това?
— Господи! Слушайте добре, дофината се приближава и нищо чудно да ме напуснат заради новото слънце. Аз не съм бедна малка звездичка. Кой е тук? Да видим.
— Господин Д’Егийон69, господин принцът Дьо Субиз70, господин Дьо Сартин71, господин председателят Мопу72.
— А господин херцог Дьо Ришельо?
— Още не се е появил.
— Нито вчера, нито днес! Както ви казвах, Доре, страх го е да не се компрометира. Изпратете моя пратеник в Отел Дьо Аньовр, в апартаментите му на улица „Ньоф Сент-Огюстен“, за да разбере дали херцогът не е болен.
68
Avanti, Djerid! Avanti! — Давай, Джерид! Давай! (ит.) — бел.прев.
69
Еманюел-Арман, херцог Д’Егийон (1720 — 1788) — управител на Бретан, министър на външните работи — бел.прев.
70
Шарл дьо Роан, принц Дьо Субиз (1715 — 1787) — маршал на Франция — бел.прев.
71
Габриел дьо Сартин (1729 — 1801) — началник на полицията в Париж от 1759 до 1774 г. — бел.прев.
72
Рене-Никола дьо Мопу (1714 — 1792) — канцлер на Франция. През 1771 г. заедно с господата Д’Егийон и Тере разпуска Парламента. Автор на големи политически и съдебни реформи. През 1774 г. Луи XVI свиква отново Парламента и така разрушава делото на Мопу — бел.прев.