Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
— Много добре виждате, дявол да го вземе! — извика Жан, пребледнявайки, и изпусна шпагата си.
Филип я взе и му я върна.
— Хайде, господине — каза му той, — и друг път не правете такива глупости.
— По дяволите! Ако го правя, си плащам — изръмжа виконтът. — Ела бързо, бедна ми Шоншон, ела — прибави той, обръщайки се към сестра си, която току-що бе скочила от каретата и бързаше, за да му се притече на помощ.
— Трябва да признаете, госпожо — каза Филип, — че грешката не е моя и много съжалявам, че бях предизвикан до крайност, за да изтегля шпага пред една дама.
И, поздравявайки, той се отдръпна.
— Разпрегнете конете, приятелю, и ги закарайте по местата им — каза Филип на управителя на пощата.
Жан показа юмрука си на Филип, който повдигна рамене.
— А! Точно — извика управителят, — ето три коня, които се завръщат. Впрягайте ги веднага в каретата на този господин.
— Но, господарю… — каза конярят.
— Хайде, без да ми противоречиш — каза началникът, — господинът много бърза.
През това време Жан продължаваше да ругае.
— Скъпи ми господине — викаше управителят на пощата, — не се отчайвайте, ето, че пристигат коне.
Жан поглеждаше от време на време, като удряше гневно с крак, как Шон превързваше пронизаната му ръка с кърпичката си. През това време Филип, който се беше качил на коня си, даваше заповеди, като че нищо не се е случило.
— Да тръгваме, братко, да тръгваме — каза Шон, повличайки Дю Бари към каретата.
— А моят арабски кон? — попита той. — А! Бога ми, да върви по дяволите.
И той влезе в каретата.
— Добре, да тръгваме! — каза той, забелязвайки Жилбер. — Ето, че сега няма къде да си сложа краката.
— Господине, много съжалявам, ако съм ви в тежест.
— Хайде, хайде, Жан — каза госпожица Шон, — оставете ми моя малък философ.
И навеждайки се към ухото на виконта, каза:
— Познава мъжа, който току-що ви рани.
Искрица на радост премина през очите на виконта.
— Много добре. Да остане тогава. Как се казва този господин?
— Филип дьо Таверне.
В този момент младият офицер минаваше покрай каретата.
— А! Ето ви — извика Жан. — В момента сте доста горд. Но всеки ще получи заслуженото си.
— Тогава ще уредим въпроса, когато това ви е удобно, господине — отвърна Филип с безразличие.
— Ще го уредим, господин Филип дьо Таверне! — Извика Жан, опитвайки се да долови ефекта, който ще предизвика върху младия човек произнасянето на името му така неочаквано.
— Приятно пътуване, господин Жан дю Бари.
Колата бързо потегли.
— Хиляди гръмотевици! — каза виконтът, правейки гримаса. — Знаеш ли, че страдам ужасно, малка Шон?
— При следващата смяна на конете ще извикаме лекар, докато това дете закусва — отговори Шон.
— А! Наистина — каза Жан, — не сме закусвали. Що се отнася до мен, болката ми прогонва глада. Само съм жаден.
— Господине — каза Жилбер, — ако бих посмял да ви обърна внимание…
— Кажете.
— Ликьорите не са подходящо питие за състоянието, в което се намирате.
— А! Наистина ли?
После се обърна към Шон:
— Значи твоят философ е и лекар?
— Не, господине, не съм лекар. Ако е рекъл Господ, един ден ще стана — отговори Жилбер, — но четох в една статия за начина на поведение по време на война и че първото нещо, което не трябва да се дава на ранените, това са ликьори, вина и кафе.
— А! Значи сте го чели? Е, добре! Да не говорим повече за това.
— Само ако господин виконтът би искал да ми подаде кърпичката си, бих я натопил в извора наблизо и господинът трябва да обвие ръката си с мокрия плат.
— Направете го, приятелю — каза Шон. — Кочияш, спрете! — извика тя.
Кочияшът спря. Жилбер отиде да намокри кърпичката на виконта в малката рекичка.
— Това момче ще ни пречи да поговорим! — каза Дю Бари.
— Ще говорим на местно наречие — каза Шон.
— Имам голямо желание да извикам на кочияша да тръгне и да го зареже там с кърпичката ми.
— Грешите, може да ни бъде полезен.
— За какво?
— Вече ми даде много важни сведения.
— За какво се отнасят?
— За дофината. И преди малко, както видяхте, той ни каза името на вашия противник.
— Е, добре! Нека остане.
В този момент Жилбер се завръщаше с кърпичката, напоена с ледена вода.
Както беше предвидил Жилбер, поставянето й върху ръката на виконта му се отрази много добре.
— Честна дума, имате право. Чувствам се по-добре — каза той. — Да поговорим.
Жилбер затвори очи и отвори уши. Но се излъга в очакванията си. Шон отговори на предложението на брат си с онзи искрящ и жив местен говор, отчайващ за ушите на парижаните, които не различаваха от провансалската реч нищо освен хъркането на груби съгласни, търкалящи се върху музикални гласни.