Тайната на жълтата стая
- Автор: Льору Гастон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ася Къдрева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на жълтата стая». Краткое содержание книги:
Покушението над дъщерята на световноизвестен учен е ключовият момент в този изпълнен с напрежение, тайнствени злокобни сцени, хумор и изненадващи детективски открития роман.
Много и интересни са перипетиите, през които минава главният герой — детективът непрофесионалист, любител, — надарен с изключителен ум, воля и решителност. И единствено той успява с много упорство и находчивост да стигне до разбулването на тайната. Гастон Льору изгражда интригата в романа талантливо, класически, с многопланово представяне на образите и събитията.
Най-малкото бях подтикнат да мисля така, защото и господин Станжерсон потвърди показанията му; той добави, че предната вечер не е имал удоволствието да вечеря със своя приятел Артър Ранс, защото той се бил сбогувал окончателно с дъщеря му и със самия него към пет часа следобед. Господин Артър Ранс бил поръчал да му сервират само един чай в стаята, като казал, че малко не му било добре.
По указание на Рултабий портиерът Берние каза че е бил повикан онази нощ от самия пазач на лов за бракониери (нали пазачът вече не можеше да отрече), че са си определили среща недалеч от дъбравата и че като не го видял да идва, тръгнал да го пресрещне… Стигнал до донжона и вече бил преминал през решетестата вратичка към парадния двор, когато забелязал някакъв човек да тича с все сила към края на дясното крило на замъка; в същия момент след беглеца пукнали изстрели от револвер; Рултабий се появил на прозореца на галерията, забелязал Берние, познал го, видял, че е с пушка и му извикал да стреля. Тогава Берние стрелял… и бил убеден, че е улучил беглеца; помислил даже, че го е убил и продължавал да мисли така до момента, в който Рултабий, показвайки раната, не му доказал, че това тяло е било убито с нож; и че освен това в една такава фантасмагория той нищо не можел да разбере, като се има пред вид, че намереният труп съвсем не се оказал трупът на беглеца, по който ние бяхме стреляли, и трябваше този беглец да бъде все някъде. А в това ъгълче на двора, където всички се бяхме събрали около трупа, не можеше да се смести пито мъртвец, нито жив човек, без ние да го забележим!
Така говори Берние. Но съдия-следователят му обърна внимание, че докато ние сме били в този край на двора, нощта е била много тъмна, защото не сме могли да различим лицето на пазача, и че за да го познаем, е трябвало да го пренесем в замъка… На което портиерът възрази, че ако не са могли да забележат другото мъртво или живо тяло, най-малкото щели са да го настъпят, толкова е тясно мястото. И после ние бяхме петима, без да броим трупа, петима в това ъгълче и наистина би било странно другото тяло да ни се е изплъзнало… Единствената врата към тази част от двора беше вратата на пазача, но и тя беше затворена. Ключът бе намерен в джоба на пазача…
Все пак, тъй като това на пръв поглед логично разсъждение на Берние водеше до извода, че един умрял от удар с нож човек е бил убит с огнестрелно оръжие, съдия-следователят не се спря много на него. И за всички беше ясно, че този жрец на правосъдието е убеден, че сме изпуснали беглеца и сме намерили там някакъв труп, който няма нищо общо с нашия случай. За него трупът на пазача беше съвсем друга афера и той пожела да го докаже, без повече да се бави. Вероятно това ново убийство съответствуваше на представата, която си бе изградил преди няколко дни за морала на пазача, за похожденията му, за новата история с жената на собственика на „Донжон“ — то затвърдяваше също и донесенията, които вероятно са му направили за смъртните заплахи на дядо Матийо към пазача, защото в един часа следобед дядо Матийо, въпреки охканията, ревматизма и протестите на жена му, бе арестуван и отведен под солиден конвой в Корбей. Нищо компрометиращо не бяха намерили в него, но казаните предната вечер думи пред коларите, които са ги повторили естествено и пред други, го компрометираха много повече, отколкото ако бяха намерили в сламеника му ножа, с който бе убит Зеления.
Стояхме тук, объркани от толкова събития, от ужасни по-ужасни и от необясними по-необясними, когато, като връх на всеобщото смайване, в замъка пристигна Фредерик Ларсан, който бе заминал оттук веднага след като се бе видял със съдия-следователя и сега се връщаше заедно с един чиновник от железниците.
Ние бяхме тогава с Артър Ранс във вестибюла на замъка, спорехме виновен ли е или не дядо Матийо (в същност само Артър Ранс и аз спорехме, защото Рултабий изглеждаше отнесен в мислите си и съвсем не обръщаше внимание на приказките ни). Съдия-следователят и неговият секретар се намираха в малкия зелен салон, където Робер Дарзак ни въведе, когато за първи път пристигнахме в Гландие. Дядо Жак, повикан от съдията, влизаше тъкмо навреме в малкия салон; господин Робер Дарзак беше горе, в стаята на госпожица Станжерсон, с господин Станжерсон и с лекарите. Фредерик Ларсан влезе при нас с чиновника от железниците. Рултабий и аз веднага познахме този чиновник по брадичката: „Я! Железничарят от Епине сюр Орж!“ — извиках аз и погледнах към Фредерик Ларсан, който се усмихна: „Да, да, имате право, това е железничарят от Епине сюр Орж.“ След което Фред накара полицая, който стоеше на вратата на салона, да съобщи за него на съдия-следователя. Щом дядо Жак излезе. Фредерик Ларсан и чиновникът бяха въведени. Изминаха няколко мига, няколко минути може би. Рултабий беше много нетърпелив. Вратата на салона отново се отвори; повикан от съдия-следователя, полицаят влезе в салона, върна се, изкачи се по стълбата и пак слезе. Отвори вратата и без да я затваря, докладва на съдия-следователя: