Тайната на жълтата стая
- Автор: Льору Гастон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ася Къдрева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на жълтата стая». Краткое содержание книги:
Покушението над дъщерята на световноизвестен учен е ключовият момент в този изпълнен с напрежение, тайнствени злокобни сцени, хумор и изненадващи детективски открития роман.
Много и интересни са перипетиите, през които минава главният герой — детективът непрофесионалист, любител, — надарен с изключителен ум, воля и решителност. И единствено той успява с много упорство и находчивост да стигне до разбулването на тайната. Гастон Льору изгражда интригата в романа талантливо, класически, с многопланово представяне на образите и събитията.
Следвайки все същата двойна следа, ние с Ларсан излязохме от дъбравата и както при първото следствие, се озовахме край бреговете на езерото. Никоя от следите по този път не спираше дотук и поели по малката пътечка, и двете изчезваха в големия, наскоро застлан с чакъл път към Епине, който вече нищо не можеше да ни подскаже, и ние се върнахме в замъка, без да разменим дума.
Разделихме се при парадния двор, но впоследствие мисълта ни тръгна в една посока и ние се срещнахме отново пред вратата на дядо Жак. Заварихме стария слуга в леглото и веднага забелязахме, че дрехите, които бе метнал на един стол, бяха в окаяно състояние и че обувките му, досущ като тези, които вече познавахме, бяха много кални. Повече от сигурно бе, че не при пренасянето на трупа на пазача от онзи ъгъл до замъка и не от ходенето до кухнята за фенер дядо Жак се бе така изкалял и измокрил, защото тъкмо тогава не валеше, но беше валяло преди този момент и след него.
А лицето на добрия човечец не бе никак приятно за гледане. То сякаш излъчваше крайна умора, а мигащите му очи ни погледнаха в първия миг с уплаха.
Разпитахме го. Отначало ни заразправя, че си легнал веднага след като в замъка пристигнал лекарят, когото управителят отишъл да повика; но ние тъй хубаво го притиснахме, тъй хубаво му доказахме, че лъже, та накрая си призна, че наистина е излизал от замъка. Ние естествено го попитахме за причината; отговори ни, че го е заболяла главата и е имал нужда от чист въздух, но не бил ходил по-далеч от дъбравата.
Тогава му описахме целия му маршрут, сякаш самите ние го бяхме извървели. Старецът седна в леглото и започна да трепери.
— Вие не бяхте сам! — извика Ларсан.
А дядо Жак:
— Значи сте го ви тели?
— Кого? — попитах аз.
— Ами черния призрак!
След което дядо Жак ни разказа, че от няколко нощи виждал черния призрак. Появявал се в парка, щом удари полунощ, и се шмугвал между дърветата с невероятна ловкост. Сякаш преминавал през стволовете им; на два пъти, като забелязал призрака през прозореца, на лунна светлина, дядо Жак ставал и решително тръгвал да гони това странно видение. По-предната вечер за малко да го стигне, но той изчезнал в ъгъла на донжона; едва тази нощ, когато действително излязъл от замъка — бил потиснат от току-що извършеното престъпление — изведнъж той видял сред парадния двор черния призрак. Следил го отначало предпазливо, после по-отблизо… така заобиколил дъбравата, езерото и стигнал до пътя за Епине. „Там изведнъж призракът изчезна…“
— Не видяхте ли лицето му? — попита Ларсан.
— Не! Видях само едни черни була…
— И след това, което се случи в галерията, вие не го нападнахте!
— Не можех! Бях ужасен… Едва го следвах.
— Вие не сте го следвали, дядо Жак — рекох аз и гласът ми звучеше заплашително, — вие сте вървели с призрака чак до пътя за Епине, под ръка.
— Не! — извика той. — Заваля много силно… Аз се върнах… Не знам какво е станало с черния призрак…
Но очите му ме избягваха. Оставихме го.
Но когато излязохме навън:
— Съучастник? — попитах аз с особен тон и погледнах Ларсан право в очите, за да разбера истинските му мисли.
Ларсан вдигна ръце към небето.
— Кой би могъл да знае? Кой би могъл да знае при такава афера?… Преди двайсет и четири часа бих се заклел, че съучастници няма!…
И той ме остави, като ми съобщи, че веднага тръгва за Епине.
Рултабий беше свършил разказа си. Попитах го:
— Е, и? Какъв е изводът от всичко това?… Аз поне не разбирам!… Не схващам… Какво знаете вие най-накрая?
— Всичко! — възкликна той. — Всичко!
И никога не бях виждал по-сияещо лицето му. Бе станал и силно ми стискаше ръката…
— Тогава обяснете ми — помолих аз.
— Да проверим как е госпожица Станжерсон — смени той темата.
XXIV Глава
Рултабий знае и двете половини на убиеца
За малко госпожица Станжерсон не бе убита за втори път. Нещастието беше там, че втория път тя пострада много по-зле, отколкото първия. Трите удара с нож в гърдите, които човекът й бе нанесъл през тази трагична нощ, я пратиха за дълго на границата между живота и смъртта и когато най-после животът се оказа все пак по-силен и вече можехме да се надяваме, че нещастната жена и този път ще се измъкне от своята кървава съдба, забелязахме, че сетивата й с всеки ден се възстановяваха, докато съзнанието й — не. И най-малкият намек за ужасната трагедия я хвърляше в треска и вярвам, че няма да е преувеличено, ако кажем, че арестуването на господин Робер Дарзак, което стана в замъка Гландие на другия ден, след като бе открит трупът на пазача, издълба още повече бездната, в която пропадаше този блестящ ум.