Тайната на жълтата стая
- Автор: Льору Гастон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ася Къдрева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на жълтата стая». Краткое содержание книги:
Покушението над дъщерята на световноизвестен учен е ключовият момент в този изпълнен с напрежение, тайнствени злокобни сцени, хумор и изненадващи детективски открития роман.
Много и интересни са перипетиите, през които минава главният герой — детективът непрофесионалист, любител, — надарен с изключителен ум, воля и решителност. И единствено той успява с много упорство и находчивост да стигне до разбулването на тайната. Гастон Льору изгражда интригата в романа талантливо, класически, с многопланово представяне на образите и събитията.
— Приспали са ме — каза той. — О! Какъв отвратителен четвърт час прекарах, преди сънят да ме победи… Но сега, край! Не се отделяйте от мен!…
Още не бях свършил, когато в ушите ни прокънтя ужасен вик, който отекна в замъка — истински предсмъртен вик…
— Какво нещастие! — извика Рултабий. — Много късно пристигаме…
И той понечи да се втурне към вратата, но все още бе замаян и се блъсна в стената. Аз бях вече в галерията и с револвер в ръка бягах като луд към стаята на госпожица Станжерсон. Когато стигнах на кръстовището на двете галерии, забелязах някакъв индивид, който се измъкваше от стаята на госпожица Станжерсон и който само с няколко скока стигна до площадката на стълбището.
Не можах да се овладея: стрелях… изстрелът отекна оглушително в галерията, но човекът продължаваше безсмислените си подскоци и вече се спускаше стремглаво по стълбата. Побягнах след него, закрещях: „Стой! Стой или ще те убия!…“ Хукнах и аз към стълбата и насреща си видях Артър Ранс, който идеше от дъното на галерията в лявото крило и викаше: „Какво става?… Какво става?…“ Спуснахме се почти едновременно в подножието на стълбата — Артър Ранс и аз. Прозорецът в преддверието на замъка беше отворен, съвсем ясно видяхме силуета на беглеца, инстинктивно изпразнихме револверите си по посока към него, не беше повече от десет метра пред нас. Олюля се, помислихме, че ще падне, скочихме след него от прозореца, но човекът побягна с нова сила; аз бях по чорапи, американецът — бос, нямаше надежда да го хванем, ако револверите ни не го улучеха. Изстреляхме последните си патрони; продължаваше да бяга… Но бягаше от дясната страна на парадния двор, към края на дясното крило на замъка, в онзи ъгъл, заграден с ровове и високи железни решетки, откъдето щеше да му бъде трудно да се измъкне, в онзи ъгъл, от който нямаше друг изход пред нас освен вратата на малката еркерна стая на пазача.
Макар и ранен от нашите куршуми, човекът имаше двайсетина метра преднина. Изведнъж зад нас, над главите ни се отвори един прозорец от галерията и ние чухме Рултабий отчаяно да крещи:
— Стреляйте, Берние! Стреляйте!
И в този момент светкавица отново сцепи ясната нощ, лунната нощ.
В проблясъка видяхме портиера Берние, изправен е пушка на вратата на донжона.
Добре се бе прицелил. Сянката се строполи. Но тъй като вече бе стигнала края на дясното крило, тя остана от другата страна на ъгъла, сиреч видяхме я как пада, но рухна окончателно на земята едва зад ъгъла, който ние не можехме да видим. Берние, Артър Ранс и аз пристигнахме там след двайсет секунди. Сянката лежеше мъртва в краката ни.
Прекъснал летаргичния си сън от виковете и стрелбата, Ларсан тъкмо отваряше прозореца на своята стая и крещеше към нас, както Артър Ранс бе крещял: „Какво има?… Какво има?…“
А ние, ние се бяхме навели над сянката, над тайнствената мъртва сянка на убиеца. Съвсем разбуден вече. Рултабий се присъедини към нас в един момент и аз му изкрещях: „Той е мъртъв! Той е мъртъв!…“
— Толкова по-добре — рече моят приятел. — Занесете го в замъка…
Но той се поправи:
— Не! Не! Да го оставим в стаята на пазача!…
Рултабий почука в стаята на пазача. Никой не се обади, отвътре… което естествено ни най-малко не ме учуди.
— Явно не е там — рече репортерът, — иначе щеше да е вече излязъл!… Тогава да отнесем тялото в замъка.
Откакто бяхме дотичали до мъртвата сянка, беше станало толкова тъмно заради големия облак, който закриваше луната, че можехме само да пипнем тази сянка, без да успеем да различим чертите й. И все пак очите ни изгаряха от нетърпение да узнаят! Дядо Жак ни помогна да пренесем трупа в замъка. Положихме го на първото стъпало на вътрешното стълбище. Докато го носехме, бях усетил по ръцете си топлата кръв, която изтичаше от раните му…
Дядо Жак прибяга до кухненското помещение и се върна с фенер. Наведе се над лицето на мъртвата сянка и всички познахме пазача, този, когото собственикът на странноприемницата „Донжон“ наричаше Зеления и когото само час преди това бях видял да излиза от стаята на Артър Ранс с някакъв вързоп в ръка. Но това което видях, можех да споделя единствено с Рултабий, както между впрочем и направих само минута по-късно.
Не мога да отмина с мълчание огромната почуда — ще кажа дори — жестокото разочарование, което изпитаха Жозеф Рултабий и Фредерик Ларсан, който се бе присъедини към нас. Те опипваха трупа… гледаха това мъртво лице, зеления костюм на пазача… и се убеждаваха един друг:
— Невъзможно!… Това е невъзможно!