Тайната на жълтата стая
- Автор: Льору Гастон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ася Къдрева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на жълтата стая». Краткое содержание книги:
Покушението над дъщерята на световноизвестен учен е ключовият момент в този изпълнен с напрежение, тайнствени злокобни сцени, хумор и изненадващи детективски открития роман.
Много и интересни са перипетиите, през които минава главният герой — детективът непрофесионалист, любител, — надарен с изключителен ум, воля и решителност. И единствено той успява с много упорство и находчивост да стигне до разбулването на тайната. Гастон Льору изгражда интригата в романа талантливо, класически, с многопланово представяне на образите и събитията.
Рултабий дори избухна:
— Да полудее човек!
Дядо Жак не преставаше да се вайка. Беше много измъчен. Твърдеше, че е станала грешка, че пазачът не е могъл да бъде убиец на своята господарка. Наложи се да го накараме да млъкне. Сина му да бяха убили, нямаше така да вие и аз си обяснявах тези прекалени добри чувства със страха, който навярно го е пипнал, да не би някой да помисли, че се радва на тази трагична смърт; всеки знаеше в същност, че дядо Жак ненавиждаше пазача. Аз забелязах, че от всички нас, които бяхме доста раздърпани — едни боси, други по чорапи, само дядо Жак беше напълно облечен.
Но Рултабий не беше изоставил трупа; на колене върху плочките на преддверието в замъка, осветен от фенера на дядо Жак, той събличаше пазача!… Оголи гърдите му. Бяха в кръв.
И изведнъж, като грабна фенера от ръцете на дядо Жак, той освети съвсем отблизо зеещата рана. Тогава стана и с невероятен тон, пълен с дива ирония, заяви:
— Този човек, когото вие смятате за убит от револвер и ловни сачми, е умрял от удар с нож в сърцето!
Отново помислих, че Рултабий е полудял и аз на свой ред се надвесих над трупа. Тогава можах да се убедя, че в тялото на пазача нямаше никаква рана от огнестрелно оръжие — остър нож жестоко бе насякъл гръдта до сърцето.
XXIII Глава
Двойната следа
Още не се бях съвзел от изумлението, в което изпаднах след последното си откритие, когато моят млад приятел ме потупа по рамото:
— Елате с мен!
— Къде? — попитах аз.
— В моята стая.
— Какво ще правим там?
— Ще разсъждаваме!
Признах, че колкото до мен, аз не само че не бях в състояние да разсъждавам, но и да мисля; и в тази трагична нощ, след тези колкото ужасни, толкова и разнородни събития, трудно можех да си обясня как при наличието на трупа на пазача и може би агонизиращата госпожица Станжерсон Жозеф Рултабий можеше да „разсъждава“. Което и направи все пак, с хладнокръвието на голям пълководец в разгара на сражението. Той хлопна зад нас вратата на стаята, посочи ми един фотьойл, седна церемониално насреща ми и естествено запали лулата си. Гледах го как разсъждава и заспах. Беше съмнало, когато се събудих. Часовникът ми показваше осем. Рултабий го нямаше. Фотьойлът му срещу мен беше празен. Станах, поразкърших схванатото си тяло и приятелят ми се върна. По физиономията му разбрах, че не си е губил времето, докато аз съм спал.
— Госпожица Станжерсон? — попитах аз веднага.
— Състоянието й е много тежко, но не е безнадеждно.
— Отдавна ли бяхте излезли?
— С първия лъч на зората.
— Работихте ли?
— Много.
— И какво открихте?
— Една много важна двойна следа, която доскоро би могла да ме смути…
— Но вече не ви смущава?
— Не.
— Нещо друго ли ви обяснява тя?
— Да.
— Във връзка с невероятния труп на пазача?
— Да. Този труп си е напълно вероятен сега. Тази сутрин, като се разхождах около замъка, открих два вида ясни следи от стъпки, оставени тази нощ едновременно — собствениците им са вървели рамо до рамо. Казвам: едновременно и действително не може да бъде другояче, защото ако едната от тези следи беше оставена след другата по един и същи път, тя често щеше да „настъпва“ другата, което не е ставало. Стъпките на единия не са вървели, съвсем не са вървели по стъпките на другия. Не, тези стъпки сякаш са си говорели. Тази двойна следа се отделяше от всички други към средата на парадния двор, за да излезе от него и да се отправи към дъбравата. Излязох от парадния двор, гледайки следата, когато към мен се присъедини Фредерик Ларсан. Той веднага живо се заинтересува от моята работа, защото тази двойна следа наистина заслужаваше повече внимание. Това имаше нещо общо с Жълтата стая, пак „груби“ и пак „елегантни“ стъпки; но докато по времето на Жълтата стая грубите стъпки само се присъединяваха към елегантните край езерото и по-нататък прекъсваха — от което ние с Ларсан заключихме, че тези два вида стъпки принадлежат на един и същ човек, който само бе сменял обувките си, тук „грубите“ и „елегантните“ вървяха заедно. Подобна констатация беше достатъчна да смути предишната ми увереност. Изглежда, Ларсан мислеше като мен; затова ние стояхме, надвесени над следите, и душехме тези стъпки като кучета в засада.
Аз извадих от портфейла си хартиените подметки. Първата — тази, която бях изрязал по следата от обувките на дядо Жак, намерени от Ларсан, сиреч по следата на „големите груби обувки“, просто залепна върху новата следа; другата подметка — очертание на „елегантните“, се наложи също върху съответната следа, но с малка разлика при върха. С една дума новата следа от елегантната обувка не се различаваше от следата край езерото освен по върха на обувката. От това не можехме да заключим, че следата принадлежи на един и същи човек, но не можехме да твърдим и обратното. Непознатият можеше вече да не носи същите обувки.