Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
Нека разкажем в какво разположение на духа се намираше Симон.
Той идваше от двора, където бе срещнал Лорен. Между тези двама мъже отдалеч се забелязваше особена и неприкрита антипатия. Тя можеше да се обясни не само с бурната сцена, която по пътя си до тук ние вече описахме, колкото с различното излъчване на двамата, както би се изразил някой.
Симон беше грозник — Лорен хубавец. Симон бе мръсен, Лорен издаваше благоухание край себе си. Симон беше републиканец фанфарон, Лорен бе един от онези жарки патриоти, които биха пожертвали всичко заради революцията. И най-накрая, ако работата стигнеше до бой, то Симон с цялата си душа чувстваше, че тупаницата, която той би изял от това конте, нямаше да е по-малка от тази на Морис.
Съгледал Лорен, Симон веднага се бе спрял и изръмжа:
— Пак ли този батальон ще е караулен?
— Теб какво те интересува това? — каза в отговор Лорен, ядосан от забележката. — Моят батальон да не би да е с нещо по-долу от другите батальони?
Симон извади от джоба си молив и се престори, че си отбелязва нещо на някакво листче. Листчето бе не по-малко черно от самите му немити ръце.
— Охо, та ти си знаел да пишеш! Откакто стана настойник на малкия Капет, ли се научи? — възкликна Лорен. — Гледайте, граждани, той си взема бележки, той води записки. Та това е Симон, цензорът!
Сред всеобщия смях на младите войници, почти всичките грамотни хора, Симон стоеше като препариран.
— Добре, добре — рече вбесен от яд Симон и дори скръцна със зъби. — Между другото току-що чух, че си пуснал външни хора да се качват на кулата, и то без никакво разрешение от комуната. Ще видиш ти, като кажа на шефа на охраната да състави протокол…
— Лошото е, че той знае да пише — отвърна Лорен. — Това е Морис. Морис с желязната ръка, познаваш ли го?
Тъкмо в този момент влязоха Моран и Женевиев.
Като ги видя, Симон се втурна нагоре по стъпалата, и то тъкмо когато Морис подаваше на жената на Тизон банкнотата от десет франка.
Морис не обърна внимание на присъствието на мръсника, от когото винаги гледаше да стои по-надалеч.
— Хей, гражданко — рече Симон на ключарката, която бършеше сълзи с престилката си. — Да не ти се иска да бъдеш обезглавена?
— На мен ли? — учуди се жената. — Защо ще ме обезглавяват, и то точно мен?
— Ами за това! — тросна се Симон. — Приемаш пари от офицер, за да пускаш вътре аристократи, които се срещат с австрийката!
— Аз ли? — възкликна съпругата на Тизон. — Ти си луд!
— Ти ще видиш, когато те спомена в протокола! — отбеляза гордо Симон.
— И таз хубава! Че тук влязоха само приятелите на Морис, а офицерът Морис е един от най-големите патриоти във Франция!
— Тук са влизали съзаклятници, казвам ти! — упорстваше ботушарят. — Всъщност цялата работа ще бъде предадена на комуната и тя ще отсъди кое как е…
— Ще рече, ти ще ме докладваш, доноснико ниеден?
— Ще те докладвам, разбира се — рече Симон. — Ако, разбира се, не идеш да си кажеш сама!
— Но какво да ида да кажа? — упорстваше жената. — Какво искаш да ида да кажа?
— Каквото е станало.
— Не е станало нищо.
— Къде ходиха аристократите?
— Там бяха — на стъпалата.
— Там ли бяха те, когато вдовицата Капет се качваше по стъпалата?
— Да.
— И говориха ли нещо? Размениха две-три думи.
— Две-три думи? Това стига! Между другото тук още вони на аристокрация!…
— На аристокрация ли? Тук просто мирише на цветя.
— Цветя ли? — учуди се Симон. — Защо на цветя?
— Ами онази гражданка носеше цял букет на гърдите си.
— Коя гражданка?
— Онази, която дойде да види кралицата.
— Виждаш ли! Ти казваш кралицата, гражданко Тизон. Виж до къде са те докарали сношенията ти с аристократите. А, на какво ли съм стъпил? — възкликна Симон. — Какво е това?
— На цвете си стъпил — отвърна съпругата на Тизон. — Изглежда е паднало от букета на гражданката Димер, когато тя подаваше цветята си на Мария Антоанета.
— Вдовицата Капет е взела цвете от букета на гражданката Димер? — удиви се Симон.
— Да, а пък този букет й го дадох аз! — внезапно прозвуча страшният глас на Морис, който вече няколко минути слушаше досадния разговор.
— Добре, добре, чувам хубаво какво говориш — изръмжа Симон, който повдигна цветето от земята.
— А пък аз — сряза го Морис — знам и ще ти кажа нещо друго: ти нямаш никаква работа тук. Твоят пост е долу, при малкия Капет, когото между другото днес изрично ти забранявам да биеш!
— О, ти ме заплашваш! — извика Симон и смачка ядно цветето между пръстите си. — Ама де да видим дали на аристократите всичко е позволено. Я, какво е това! — възкликна повторно той.