Нарцис и Голдмунд

По крайбрежната улица се задаваше момче, което пееше, от време на време песента му секваше — то отхапваше от голямото парче бял хляб, което държеше в ръка. Голдмунд го видя и го помоли да му даде малко от хляба. Измъкна с нокти късче от средата и с два пръста оформи малки топчици. Надвесен от крайбрежната стена, той пусна едно след друго хлебните топчета, които бавно потъваха във водата, и в тъмното дъно видя тези светли топчета заобиколени от бързи напиращи рибешки глави, докато те изчезваха в някоя от муцуните. Голдмунд ги гледаше да падат и изчезват едно след друго неизразимо доволен. После изпита глад и отиде при една от любимите си, която беше слугиня в къщата на някакъв месар и която наричаше „повелителка на саламите и шунките“. С обичайното изсвирване я повика до кухненския прозорец и беше готов да приеме тя да му даде нещичко за ядене, той да го скрие и там, отвъд реката, да го изяде на един от хълмовете, покрити с лозя, чиято червеникава тлъста почва така светеше под сочните лозови листа и където през пролетта цъфтяха дребни сини зюмбюли, а те толкова нежно миришеха като плодовете с костилка.

Но днешният ден, изглежда, бе ден на решения и прозрения. Когато Катрин се появи на прозореца и му се усмихна със здраво, малко грубовато лице, когато той вече протегна ръка, за да й даде обичайния знак, изведнъж си спомни други случаи, спомни си как друг път бе стоял да чака тук. И с все по-досадна яснота пред очите му премина всичко, което щеше да стане през следващите минути: как Катрин, усетила знака му, ще се оттегли и как забързана ще се появи на задната врата на къщата с някакво парче пушено месо в ръка, как той ще го вземе и леко ще погали момичето, ще го притисне до себе си, както то очаква. Но внезапно на Голдмунд всичко му се видя безкрайно глупаво и грозно отново да предизвиква цялото механично протичане на всички тези често преживявани неща и да играе още веднъж ролята си в тях — да вземе салама, да усети здравите напиращи гърди до себе си и като ответен благодарствен подарък малко да ги притисне. Изведнъж сметна, че в доброто грубовато лице на Катрин открива следи на лишена от дух привичка, в приветливата й усмивка — нещо, виждано твърде често, нещо механично, в което няма тайнственост, нещо недостойно за него, Голдмунд не доочерта с ръка привичния знак и усмивката замръзна на лицето му. Все още ли я обичаше, сериозно ли я желаеше? Твърде често бе идвал тук, твърде често бе виждал тази винаги неизменна еднаква усмивка и бе отвръщал на нея без трепет в сърцето. Онова, което до вчера бе могъл да върши, без да се замисля, днес изведнъж му изглеждаше невъзможно. Момичето още стоеше и гледаше втренчено, а той вече се бе обърнал и се отдалечаваше в уличката, решен никога да не стъпи тук. Нека някой друг гали тези гърди, нека друг да яде от тези вкусни колбаси. Изобщо тук, в този тлъст, доволен град какво ли не се излапва и не се сдъвква ден след ден! Колко мързеливи и колко разглезени, колко придирчиви бяха тези тлъсти бюргери, заради които всеки божи ден отиваха под нож толкова много свини и телета и толкова много красиви клети риби биваха измъквани от реката! И той самият, как той самият се бе разглезил и развалил, колко отвратително бе заприличал на дебелите бюргери! Когато вървеше през заснеженото поле, някоя суха слива или кора стар хляб му бяха по-вкусни, отколкото тук, в заможния живот, цяло едно занаятчийско меню. О, странстване, о, свобода и осветена от луната безлесна равнина, и внимателно вглеждане в животинска следа по сивкаво влажната утринна трева! Тук, в града, при ония, които водеха уседнал живот, всичко протичаше толкова лесно и струваше толкова малко, дори любовта. Неочаквано се бе наситил на това, плюеше на него. Животът тук бе загубил смисъла си, беше кост без мозък. А бе хубав и имаше смисъл, докато майсторът беше негов пример, докато Лизбет бе принцеса; беше поносим, докато сам работеше над своя Йоан. Сега това бе свършило, уханието бе разсеяно, цветенцето увехнало. Заля го буйна вълна на чувството за преходност. Често то можеше много дълбоко да го измъчва и много дълбоко да го опиянява. Всичко прецъфтява бързо, всяка наслада се изчерпва бързо и не остава нищо друго освен кости и прах. И все пак остава едно — вечната майка, прастара и вечно млада, с тъжната и неуморима усмивка на любовта. Той отново я видя за миг: с великански ръст, със звезди в косите, мечтателно да седи на края на света, с обиграна ръка да къса цвят след цвят, живот след живот и бавно да ги пуска в бездната.