Нарцис и Голдмунд
- Автор: Хесе Херман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Недялка Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нарцис и Голдмунд». Краткое содержание книги:
Защо тия неща бяха толкова красиви, златистото проблясване под водата, тези сенки и предусещания, всички тези недействителни и призрачни явления, защо бяха толкова неизказано красиви и ощастливяващи, когато те бяха точно противното на това, което художникът може да направи и нарече красиво? Защо ако красотата на ония неназовими неща беше без форма и се състоеше изцяло от тайни, то при произведенията на изкуството беше тъкмо обратното — те целите бяха съвършенство на формата и говореха съвършено разбираемо. Нямаше нищо по-неумолимо ясно и по-определено от линията на нарисуваната или изрязаната от дърво глава или уста. Точно, до косъм точно той би могъл да прерисува долната устна или клепката на Никлаусовата фигура на Мария, тогава нямаше да има нищо неопределено и измамно, нищо, което се разсейва.
Увлечен, Голдмунд премисляше това. Не му се изясняваше как бе възможно най-оформеното, най-определеното, което човек би си въобразил, да въздейства върху душата по напълно сходен начин, както въздейства и най-непонятното, и най-безформеното. Но при тези размишления все пак несъмнено бе едно, а именно защо толкова много безупречно и добре направени произведения на изкуството никак не му харесваха, въпреки известната си красота му бяха скучни и почти омразни. Работилници, църкви и дворци бяха пълни с такива фатални произведения на изкуството, той самият бе участвал в създаването на някои от тях. Те разочароваха толкова тежко, защото събуждаха изискване за възвишеност, но не го задоволяваха, тъй като им липсваше главното — тайната. Това беше общото между мечтата, съня и високата творба на изкуството — тайнствеността.
По-нататък Голдмунд мислеше: „Тайна е, че обичам това, по чиято диря вървя, което много пъти виждам да проблясва сякаш мълния и което като художник, ако някога ми бъде възможно, бих искал да представя и да съумея да изразя. Това е фигурата на великата родителка, на прамайката, и тайната й не се състои, както е с някоя друга фигура, в една или друга подробност, в особената пълнота или сухота, грубост или нежност, сила или прелест, а в това, че големите противоречия на света, които иначе са несъединими, в тази фигура са сключили мир и живеят заедно — раждане и смърт, доброта и жестокост, живот и гибел. Ако сам си бях измислил този образ, той би бил просто игра на моите идеи или честолюбиво желание на художник, тогава не би било жалко за него, бих могъл да видя грешното, което носи, и да го забравя. Но прамайката не е идея, не съм я измислил, а съм я видял! Тя живее в мен, винаги я срещам. Отначало беше само предчувствие, когато в едно село през една зимна нощ трябваше да държа светлина над леглото на раждаща селянка. Оттогава този образ заживя в мене. Вече е далечен и забравен, за дълго време; но внезапно отново трепва, и днес също. Ликът на собствената ми майка, някога най-милият за мен, се всели напълно в този образ, той е вътре в него както костилката в черешата.“
Сега Голдмунд ясно чувстваше положението си в момента — страха, плахостта пред едно решение. Днес не по-малко, отколкото навремето при сбогуването си е Нарцис и с манастира, той беше пред важен път — пътя към майката. Може би някога от майката ще пресъздаде видим за всички, оформен образ, дело на неговите ръце. Може би там лежеше целта и може би там бе скрит смисълът на живота му. Може би Голдмунд не знаеше. Но едно знаеше: да следва майката, да бъде на път към нея. Да бъде привличан и призоваван от нея — беше добре, значеше живот. Навярно никога нямаше да успее да претвори този образ, навярно той щеше да остане завинаги мечта, предчувствие, примамка, златно проблясване на свята тайна. Но във всеки случай той трябваше да го следва и да предостави решението на своята съдба. Тя беше неговата звезда.
И ето че вече бе близо до решението и всичко му беше ясно. Изкуството беше красиво, но то не беше богиня, не бе и цел за него; не изкуството трябваше да следва той, а само зова на майката. Каква полза бе имал постоянно да развива сръчността на пръстите си? По майстор Никлаус можеше да се види накъде води това. То водеше към слава и име, към пари и уседнал живот и към едно изсъхване и изкривяване на ония вътрешни сетива, на които единствено е достъпна тайната. То водеше към създаването на хубави богати играчки, на различни пищни олтари, амвони, на изображения на свети Себастиан и на чудесни и къдрави ангелски главички по четири талера парчето. Но не, златото в окото на един шаран или приятният тънък сребрист мъх по края на пеперудено крило са безкрайно по-красиви, по-живи, по-скъпи, отколкото цяла зала, пълна с художествени творби.