Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
Гърбът му се удари в стената. И нещо прещрака в главата му. Уплашил се беше за нея до изнемога, ужасил се беше и бе готов да се изправи срещу Ранд или срещу самия Тъмен. И не беше направил нищо, никога с нищо не беше окуражил Берелайн, беше направил всичко, което можеше да се сети, само и само да я разкара. И за всичко това — ето ти благодарност.
Той я прихвана леко под мишниците и я надигна, докато големите й очи не се изравниха с неговите.
— Сега ме чуй — каза спокойно Перин. Поне се опита да заговори спокойно, само дето гласът му заизлиза с ръмжене. — Как смееш да ми говориш така? Как смееш? Тревожех се за теб почти до смърт, от страх да не пострадаш. Обичам те и никой друг не обичам освен теб. Никоя друга жена не искам освен теб. Чуваш ли ме? Чуваш ли? — Притисна я до гърдите си и я задържа, и му се искаше да я задържи така вечно. Светлина, колко го беше страх! Дори сега все още трепереше от това, което можеше да стане с нея. — Ако нещо се беше случило с теб, щяха да умра, Файле. Щях да легна на гроба ти и да умра! Мислиш ли, че не се досещам как Колавер е разбрала коя си? Ти си се погрижила да го разбере. — Шпионирането, беше му казала тя веднъж, е женска работа. — Светлина, та ти можеше да свършиш като Майре! Колавер знае, че си моя жена. Моя жена. На Перин Айбара, приятеля на Ранд ал-Тор. Хрумна ли ти изобщо, че е могла да те заподозре? Могла е да… Светлина, Файле, та тя е можела да…
Изведнъж той осъзна какво прави. От нея до гърдите му излизаха нечленоразделни звуци. Чак се зачуди, че не чува как пукат ребрата й. Изруга се наум, че е толкова непохватен, и я пусна, ръцете му се дръпнаха рязко, но преди да успее да й се извини, пръстите й стиснаха брадата му.
— Обичаш ме значи? — каза тихо тя. Много тихо. И много топло. И освен това се усмихваше. — Една жена обича да чува да й казват това както трябва. — Пуснала беше ветрилото и свободната й ръка драскаше по гърдите му почти толкова силно, че можеше кръв да му изкара, но гърленият й смях беше топъл и тлеещият плам в очите й беше толкова далече от гнева, колкото бе възможно. — Добре поне че не каза, че никога не си поглеждал друга жена, иначе щях да си помисля, че си сляп.
А той бе твърде зашеметен, за да каже каквото и да било, твърде зашеметен, за да може дори да зяпне. Ранд разбираше жените, Мат разбираше жените, но Перин знаеше, че самият той никога нямаше да ги разбере. Тя винаги се държеше толкова като соколица, колкото и като птица-рибар, сменяше посоката по-бързо от мисълта, но това сега… Бодливата миризма беше изчезнала напълно и се бе заменила с онзи най-присъщ й мирис, който му беше така познат… Мирисът, който беше самата тя, чист, силен и ясен. Като се добавеха и очите й… просто всеки момент щеше да каже нещо за селските моми по жътва. Тия салдейски селски моми явно бяха прочути.
— Колкото за това, че ще лягаш на гроба ми — продължи тя, — ако го направиш, душата ми ще терзае твоята, обещавам ти. Ще ме оплачеш в приличен срок, а после ще си намериш друга жена. Някоя, която бих одобрила, надявам се. — Тя се изсмя тихичко и го погали по брадата. — Знаеш ли, ти всъщност изобщо не можеш да се грижиш за себе си. Искам да ми го обещаеш.
Тук май беше най-добре да не си строши зъбите от скърцане. Кажеше ли не, това нейно великолепно настроение щеше да се погълне от буен пожар. Живакът не беше толкова непредсказуем, колкото Файле. Кажеше ли да… Ако съдеше по мириса й, всяка думичка от устата й беше чиста като Светлината истина, но той щеше да го повярва тогава, когато конете се покатерят по дърветата. Перин се окашля.
— Трябва да се изкъпя. Не съм виждал сапун не знам от колко време. Сигурно мириша като стар обор.
Тя се облегна на гърдите му и вдиша дълбоко.
— Миришеш ми чудесно. — Ръцете й се опряха на раменете му. — Чувствам се като… — Вратата с трясък се отвори.
— Перин, Берелайн я няма в… Съжалявам. Прощавайте.
Ранд се беше заковал на място и пристъпваше неловко от крак на крак, съвсем не като Преродения Дракон. В коридора отвън имаше Деви. Мин промуши глава в рамката на вратата, огледа се, ухили се на Перин и моментално се дръпна назад.
Файле се отдръпна толкова плавно, толкова сдържано, че никой нямаше и да предположи какво се канеше да каже преди малко. Макар че на бузите й бяха избили червени петна, ярки и горещи.
— Колко мило от ваша страда, милорд Дракон — каза тя хладно, — да се отбиете така нечакано. Извинете, че не чух чукането ви. — Тези червени петна май бяха повече от гняв, отколкото от смут.