Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Факлите, очертаващи по-често използваните улички, бяха кухи пръти, стиснали камъните от пемза с пръсти от почерняло желязо. Захранван през старите, проядени медни тръби, газът със съсък бълваше огнени топки покрай шуплестите камъни — треперлив пламък, който мяташе синя и зелена светлина. Газът се извличаше от огромните пещерни кухини под града и преминаваше през огромни клапи. За тези съоръжения се грижеха Сиволиките, мълчаливи мъже и жени, които се движеха като привидения под настланите с каменни плочи градски улици.
От петстотин години диханието на газа беше захранвало поне един от градските квартали. Въпреки че тръби се бяха разкъсвали от разбушували се пожари и огнени езици бяха изригвали на стотици стъпки в небето, Сиволиките бяха издържали — късаха оковите и изправяха на колене своя невидим дракон.
Под градските покриви съществуваше един долен свят, вечно окъпан в синкаво сияние. Такава светлина бележеше главните булеварди и оживените тесни и криви пасажи на градските пазари. В града обаче над двайсет хиляди улички, широки едва колкото да мине през тях двуколка, оставаха в сянка, нарушавана единствено от някой понесъл факла гражданин или от фенерите на Градската стража.
Денем покривите бяха светли и горещи под жежкото слънце, отрупани с пърхащите знамена на домашния бит, съхнещи на езерния вятър. Нощем звезди и луна огряваха един свят, оплетен с празни простори за пране и хаотични сенки.
В тази нощ един младеж вървеше покрай конопените въжета и през смътните сенки. Полумесецът горе сечеше пътя си през тънки облаци като божи ятаган. Младежът беше облечен в оцапана със сажди дрипа, увита около тялото му, лицето му беше скрито по същия начин, само с процеп за очите, които оглеждаха близките покриви. На гърдите му беше пристегнат широк колан с джобове и халки, държащи сечивата на занаята му: намотки медна тел, железни клинове, три триончета, всяко увито в промазана кожа, пчелен клей и сплескана буца восък, кълбо рибарска корда, кама с тънко острие и нож за мятане, и двете прибрани в кании под лявата мишница.
Носовете на меките обувки на крадеца бяха намазани с катран. Докато вървеше по плоския покрив, той внимаваше да не отпуска тежестта си на пръстите и черният битум на покривната настилка оставаше почти недокоснат. Младежът стигна до ръба на сградата и погледна надолу. На три етажа под него се виждаше градинка, смътно осветена от четири газени лампи, поставени по ъглите на покритото с плочи дворче, в средата на което имаше фонтан. Пурпурно сияние обгръщаше зеленината покрай стените на дворчето и пробягваше по водата, ромонеща по няколкото тераски до плиткия басейн на фонтана. На пейка до фонтана седеше потънал в сън пазач, копието му бе положено на коленете му.
Имението Д’Арл беше любима тема за обсъждане сред по-висшите кръгове на благородническото съсловие на Даруджистан, най-вече поради качествата на най-младата дъщеря на фамилията, вече на възраст, подходяща за женитба. Много бяха нейните ухажори, много бяха даровете от скъпоценни камъни и дрънкулките, които сега пребиваваха в спалнята на младата девица.
Докато тези приказки минаваха за най-сладкия хляб сред по-горните кръгове, малцина от простолюдието им обръщаха внимание, когато слуховете се процедяха чак долу, до техните среди. Но се намираха и такива, които се вслушваха с голямо внимание в тях, смълчани и потънали в собствените си мисли, и в същото време — странно жадни за най-малките подробности.
С поглед, вперен в задрямалия в градинката пазач, Крокъс Младата ръка се замисли за това, което предстоеше. Ключът бе в откриването кои точно от десетките и десетки стаи на имението са покоите на девицата. Крокъс не обичаше да залага на предположения, но беше установил, че мислите му, носещи се почти изцяло по инстинкт, се движат по своя собствена логика, когато трябваше да реши подобни неща.
Най-горният етаж със сигурност трябваше да е за най-младата и красива дъщеря на Д’Арл. И с балкон с изглед към градинката.
Той насочи вниманието си към стената точно под себе си. Три балкона, но само един, вляво от него, беше на третия етаж. Крокъс безшумно се плъзна по покрива, докато не прецени, че е точно над терасата, после отново погледна надолу.
Десет стъпки, най-много. От двете страни на терасата се издигаха изкусно резбовани колони от боядисано дърво. Между тях се изпъваше арка с формата на полумесец, на ръка разстояние под него, за да дооформи красивата рамка. Крокъс хвърли последен поглед към спящия пазач — той не беше помръднал и копието му като че ли нямаше намерение да падне всеки момент и да издрънчи по камъните, — след което бавно се смъкна по стената.