Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Намазаните му с катран обуща се лепнаха сигурно за колоната. Места за хващане имаше много, тъй като резбарят беше издълбал твърдото дърво дълбоко, а и боята се беше олющила от слънцето, дъжда и вятъра. Младежът се смъкна по колоната и стъпалата му докоснаха перилото на балкона, където то се съединяваше със стената. Миг след това той се присви на гледжосаните плочки в сянката на масичката от ковано желязо и отрупания с възглавнички стол.
Никаква светлина не се просмукваше между крилата на плъзгащата се врата. Две тихи стъпки го отведоха до нея. Само един миг оглед и той видя каква е ключалката, извади едно от фино наточените триончета и се залови за работа. Звукът, който издаваше инструментът, беше нищожен, не повече от шумоленето на рачи крак. Фин инструмент, рядък и скъп. Крокъс беше извадил късмет, че си имаше чичо, който се главичкаше с алхимия и заради това му трябваха магически закалени сечива, когато сглобяваше шантавите си механизми за кондензиране и филтриране. Още по-хубавото беше, че вечно разсеяният му чичо имаше навика да си оставя нещата неподредени.
След двайсет минути зъбите на триончето отрязаха последния задържащ болт. Младежът прибра инструмента си, изтри потта от дланите си и открехна вратата.
Надникна предпазливо в стаята. В сивия сумрак успя да различи големия балдахин с четирите пилона вляво. Около него се спускаше мрежа против комари и свършваше на купчини по пода. Отвътре се чуваше равното дишане на спящ човек. Стаята беше изпълнена с аромата на скъп парфюм, нещо екзотично, вероятно от Калоуз.
Точно срещу него имаше две врати, едната открехната — водеше към баня; другата бе внушителна, от обкован с желязо дъб и с огромно резе. До стената вдясно имаше гардероб и масичка за гримиране, над която имаше три лъскави сребърни огледала, свързани с панти. Средното беше закрепено за стената, а другите две бяха под ъгъл над масичката, за да предлагат безкраен низ от възхитителни личица.
Крокъс се промуши в стаята и бавно се протегна, за да отпусне мускулите след напрежението, в които ги беше държал последния половин час. Погледът му се плъзна към масичката за гримиране и той запристъпва на пръсти към нея.
Имението Д’Арл беше третото по най-високата част на булевард „К’рул“, който се изкачваше по първия от хълмовете на вътрешния град до широк кръгъл двор, обрасъл с бурени и осеян с полузаровени долмени. Срещу този двор се издигаше храмът на К’рул с древните си каменни зидове, нашарени с дантела от пукнатини и обрасли с мъх.
Последният монах на Древния бог беше умрял преди поколения. Квадратната камбанария, която се издигаше над вътрешния двор на храма, пазеше архитектурния стил на един отдавна умрял народ. Четири розови мраморни стълба бележеха ъглите на високата платформа, все още крепяща стръмния покрив със страни, покрити с потънали в зеленикава патина бронзови плочи.
Камбанарията се издигаше над десетина плоски покрива на къщи, принадлежащи на знатни фамилии. Една такава постройка се беше прилепила до една от грубите стени на храма, а през покрива й се беше проснала тежката сянка на кулата. На покрива се беше присвил убиец с оцапани с кръв длани.
Тало Крафар от клана Джъриг Денат вдиша няколко пъти и дъхът със съсък изпълни дробовете му. Потта бе набраздила челото му с кални вадички и капеше от месестия му клюнест нос. Опулените му тъмни очи се бяха вторачили в дланите му, защото кръвта, която ги беше оцапала, беше неговата собствена.
Задачата му тази нощ беше „Скитник“ — да патрулира по градските покриви, които, с изключение на някой случаен крадец, бяха неприкосновено владение на убийците, пътят, по който можеха да обикалят града незабележими. Задачите им бяха свързани с някои неофициални дейности — или с продължаването на някоя кръвна вражда, или с наказването за измяна. Съветът управляваше денем, под погледа на гражданството; Гилдията властваше нощем, без да оставя свидетели. Така си беше открай време, откакто Даруджистан се бе издигнал на бреговете на Лазурното езеро.
Тало тъкмо пресичаше някакъв съвсем безобиден покрив, когато една стрела на арбалет го удари в лявото рамо със силата на ковашки чук. Ударът го отхвърли назад и той падна и дълго се взира зашеметен в загърнатото в рехава облачна пелена небе. Чудеше се какво е станало. Накрая, след като изтръпналостта постепенно отстъпи място на адската болка, се изви на една страна. Металната стрела го беше пробола, беше изхвърчала от рамото му и сега лежеше върху намазаните с катран плочи на няколко стъпки от него. Той се претърколи няколко пъти, докато не се добра до окървавеното парче желязо.