Потомците на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #1
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Лозев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Потомците на Шанара». Краткое содержание книги:
Нямаше.
Може би нищо няма да се случи — помисли си Пар. — Може би все пак всичко беше лъжа.
Почувства, че гърдите му се стягат от смесени чувства на разочарование и успокоение и прогони тези си мисли. Кол беше на десетина крачки, но не искаше да погледне натам. Искаше да бъде сам. Имаше неща, които трябваше да се премислят, а Кол щеше само да му пречи.
Смешно колко усилия бе положил да се отдалечи от брат си от началото на това пътуване, помисли изведнъж той. Може би защото се страхуваше за него…
Още веднъж, този път ядосано, отпрати мислите си. Коглайн! Той бе не по-малка загадка. Кой беше този старец, който изглежда знаеше толкова много за всичко? Каза, че е провалил се Друид, пратеник на Аланон. Но това далеч не беше достатъчно. Пар беше сигурен, че около него имаше нещо повече, отколкото им бе казал. Имаше поредица от случки, предхождащи отношенията им с Аланон и Уокър Бо, които бяха неизвестни за останалите. Аланон едва ли би извикал за помощник провалил се Друид, дори и при най-отчайващи обстоятелства. Имаше друга причина за присъствието на Коглайн, която им беше неизвестна.
Погледна притеснено стареца, който стоеше най-близо до водите на езерото от всички останали. Може би той знаеше всичко за Призраците? Бе разговарял с Аланон. Никое друго човешко същество не бе го правило от смъртта на Друида преди триста години. Пар си спомни приказките за Коглайн от времето на Брин Омсфорд — полупобъркан старец, който изпращал блестящата си магия срещу Призраците Морди, като лъч светлина срещу праха. Такава картина описваха разказите. Е, сега не беше такъв. Контролираше се. Ексцентричен и налудничав — да но преди всичко уравновесен. Достатъчно добре знаеше с какво се е захванал, въпреки че явно почти нищо от това не му харесваше. Разбира се, не би го признал, но Пар не беше сляп.
Светкавица проблесна някъде далеч в нощното небе ярка светлина, която премигна и изчезна. Един живот свършва и започва друг, обичаше да казва майка му. Въздъхна. Не беше мислил много за родителите си след бягството от Варфлийт.
Почувства се виновен. Дали са добре, дали ще ги види отново?
Стисна зъби. Разбира се, че пак ще ги види! Нещата ще се оправят. Аланон ще му даде отговори — за използването на магията от молитвените песни, за причините за сънищата, какво да направи с Призраците и Федерацията… всичко това.
Аланон знаеше.
Времето се изплъзваше, нощта вървеше към утрото. Пар се премести, за да поговори с Кол. Сега имаше нужда да е до брат си. Другите се раздвижиха, протегнаха се, очите им натежаха, а сетивата се притъпиха.
Далеч на изток на фона на тъмния хоризонт се появиха първите предвестници на утрото.
Няма да дойде — разочаровано помисли Пар. Като отговор на мислите му водите на Рога на пъкала се надигнаха, а долината се разтресе, сякаш нещо под нея се събуди. Скалите се размърдаха, а членовете на малката група инстинктивно приклекнаха. Водите на езерото започнаха да кипят. Към небето с остро съскане се издигна фонтан. Нечовешки гласове се провикваха и молеха. Идваха изпод земята, където сякаш бяха завързани с невидими въжета. Уокър Бо, вдигна ръце по посока на звука и хвърли сребрист прах, който образува предпазно перде. Другите си запушиха ушите, но нищо не можеше да спре шума.
След това земята се затресе и проехтя гръм, който заглуши виковете. Тънката ръка на Коглайн се издигна и посочи езерото. Рогът на пъкала се взриви, водата лудо клокочеше, а от дълбините се извиси…
— Аланон! — развълнувано извика Пар сред хаоса от звуци.
Беше Друидът.
Всички го познаваха със сигурност. Спомняха си го от приказките отпреди триста години. Разпознаха го дълбоко в сърцата си без всякакво съмнение. Той се издигна в нощния въздух, освободен от водите на Рога на пъкала, а около него имаше светлина. Застана над повърхността — една сянка от подземния свят, сива и блестяща в мрака. Беше увит в плаща си от главата до петите — високо и силно видение на съществувал някога човек. Издълженото му брадясало лице с остри черти се обърна към тях, а проникващият му през всякакви прегради поглед сякаш разтвори живота им, за да го разгледа и прецени.
Пар Омсфорд потрепери.
Бушуването на водата изчезна, виковете замряха със съскане и тишина увисна над цялата долина. Сянката се придвижи към тях, като че за да оспори думите на Коглайн, че може да остане само за малко в света на хората. Пар никога не беше се страхувал толкова много. Искаше да избяга и да спаси живота си, но сякаш бе пуснал корени и не можеше да помръдне.