Молитвената песен
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #3
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елмира Димова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Молитвената песен». Краткое содержание книги:
Този ден Джеър Омсфорд прекара в компанията на Еден Елеседил. Принцът на елфите го доближи още с тръгването. През цялото време говори свободно и непринудено. Разказа какво беше чувал от баща си, краля, за семейство Омсфорд. Дългът към Уил Омсфорд е голям, обясняваше му принцът на елфите, докато вървяха в студа с наведени срещу вятъра глави. Ако не бил той, елфският народ е могъл да загуби войната срещу Злите духове. Уил повел избраната от елфите Амбърл в диренето на Огъня на живота, за да може семето на легендарното дърво Елкрис да бъде хвърлено в пламъците и отново върнато на земята и възродено.
Джеър беше слушал историята хиляди пъти, но му беше интересно да я чуе от устата на Еден и изобщо не се отегчи. Младежът от Вейл на свой ред разказа на принца малкото, което знаеше за Западната земя. Каза му колко много се възхищава баща му от Андър Елеседил и каква дълбока симпатия изпитва той самият към елфския народ. Разговорът постепенно ги сближаваше. Може би това се дължеше на общото елфско потекло, а може би на почти нищожната разлика в годините. На моменти Еден Елеседил приличаше на Роун — ту сериозен, ту безгрижен, нетърпелив да сподели чувствата и мислите си, но и способен да изслушва Джеър. Така че между тях бързо се породиха приятелски чувства.
С падането на нощта малката група се приюти под надвиснала скала на планинска верига, която хвърляше сянка над Сребърната река. Вечеряха и наблюдаваха мрачния разпенен бяг на реката между скалистите склонове. Заваля. Небето притъмня и неприветливата нощ прогони деня. Джеър се взираше в тъмнината, а противното зловоние на отровената река го блъскаше в ноздрите. След Кълхейвън видът й беше още по-лош. Водите й ставаха по-черни, а огромните количества умираща риба и сухи клони бяха започнали да я задушават. Дори растителността по бреговете й вехнеше. Изглеждаше мрачна и бездънна. Дъждът, който се изливаше като порой, сякаш беше добре дошъл. Де да можеше да прочисти някак напластената в нея мръсотия.
След време членовете на групата започнаха да заспиват. Както винаги един от тях трябваше да остане на пост. Ред беше на Хелт. Огромният човек от границата стоеше в далечния край на надвисналата скала — едра плътна сянка на бледосивия фон на дъжда. Еден Елеседил каза на Джеър, че Хелт дълго време е бил следотърсач, повече от двадесет години. Никой не споменавал защо се е отказал. Говорело се, че навремето имал семейство, но изглежда никой не знаел какво е станало с него. Благовъзпитан човек, спокоен и вежлив, но същевременно и опасен. Много изкусен боец. Невероятно силен. А как умее да вижда нощно време. Изключително зрение. Вижда в тъмнината така ясно, както посред бял ден. Много истории се разказват за тази негова способност. Никога нищо не го е издебвало в гръб, нито е минавало край него незабелязано.
Джеър се сгуши под одеалата и се опита да се стопли. В центъра на надвисналата скала гореше огън, но той не можеше да проникне през влагата до младежа от Вейл, който мислеше за Хелт. Човекът от границата не беше казал нищо повече след краткия им разговор предишната нощ. Един-два пъти на Джеър му беше хрумнало пак да го заговори и насмалко не го стори. Но нещо отвътре го възпря. Може би причината беше видът на мъжа. Толкова огромен и мрачен беше той. Също като Аланон, но… някак по-различен. Джеър поклати глава. Не можеше да разбере в какво се състоеше разликата.
— Трябва да спиш.
Гласът така сепна Джеър, че той подскочи. Гарет Джакс стоеше до него. Приличаше на мълчалива черна сянка, докато се настаняваше до младежа от Вейл и се загръщаше в плаща си.
— Не ми се спи — измърмори Джеър, като се мъчеше да се съвземе от уплахата.
Майсторът на бойните изкуства кимна, а сивите му очи се взираха в дъжда. Седяха мълчаливо, свити в мрака. Вслушваха се в трополенето на дъжда, в забързания бяг на реката и в тихото прошумоляване на листата и клоните при допира на вятъра. Гарет Джакс се размърда и Джеър усети че мъжът се опитва да привлече погледа му.
— Веднъж ме попита защо съм ти помогнал в Черните дъбове, спомняш ли си? — прошепна Гарет Джакс. — Тогава ти казах, че съм го направил, защото си ме заинтригувал. Не те излъгах. Ти наистина възбуди любопитството ми. Но не беше само това.
Замълча и Джеър го погледна. Стори му се, че студените стоманено сиви очи го гледат втренчено и изпитателно.
— Аз съм най-добрият в това, което правя. — Майсторът на бойните изкуства говореше почти шепнешком. — През целия си живот съм бил най-добрият. И не само това. Всички бяха много по-слаби от мен. Обикалял съм по всичките земи и досега не съм открил някой, който да е достоен да мери силите си с мен. Продължавам да търся…