Вълчият талисман
- Автор: Гиър У. Майкъл, Гиър Катлийн О’Нийл
- Серия: the first north americans #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живко Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчият талисман». Краткое содержание книги:
Дробовете и жадуваха за глътка свеж въздух. С мрачна решителност Бяла пепел си наложи да не обръща внимание на неистовото желание на тялото и да напусне тази задушлива горещина.
Присъствието на Вълчия талисман се спотайваше около душата и, протегнало пипала над нея.
„Ние можем да ти помогнем. — Хилядите гласове на Вълчия Талисман се носеха около нея. — Отвори душата си за нас. Нека ти покажем пътя.“
Обзе я някаква замаяност; светът закръжи около нея. Тя се въртеше и пропадаше в това усещане. Златистата мъгла се завихряше около душата и, зовеше я.
„Сега си на прав път, Майко на народите. Но дали си достатъчно силна? Достатъчно издръжлива, за да продължиш?“
Гласовете заглъхнаха. Изведнъж тя усети, че я обгръща прохлада.
— Бяла пепел? — долетя до нея гласът на Тиха вода от много далече.
Бавно дойде в съзнание. Премигна и откри, че лежи в ръцете на Тиха вода. Здравата му ръка бе поела тежестта и, а със сакатата я притискаше към гърдите си. Небето бе обсипано със звезди; само на юг те бяха затулени от тъмни облаци. Той я бе изнесъл от помещението за потене.
— Какво? — Тя се сгърчи от ужасното главоболие, пулсиращо в слепоочията и.
— Ти се свлвче на земята. Мисля, че не можа да издържиш на горещината. Не бива да поемаш толкова много още от първия път.
Младата жена простена и с мъка седна в изправено положение. Трепереше от хладния нощен въздух. Тиха вода я зави с едно наметало и я подпря с ръка, защото още и се виеше свят.
— Съновидението ми каза истината — каза му тя. — За малко да успея отново. Чух гласовете на Талисмана. Почувствах сивата мъгла. Върховното цяло бе само на крачка от мен.
Той поклати глава:
— Безпокоя се за теб.
Изпълни я приятно удовлетворение, сякаш се бе пречистила истински за пръв път, след като Трите бика я беше бил и изнасилил преди толкова време.
— Вървя в правилна посока — каза му. — В правилна посока.
— Добре — съгласи се неуверено Тиха вода. — Може пак да опитаме утре.
— Не. Тази нощ. Трябва само да си почина малко.
Той клекна пред нея и тя видя тревогата му в топлите му кафяви очи.
— Насилваш нещата — каза и меко. — Тази сутрин ти стана толкова лошо, че щеше да повърнеш. И така вече четири дни подред. Ти не навлизаш предпазливо, а се хвърляш с главата напред. Не можем ли да го постигаме постепенно?
Взе хладната му ръка и я допря до мократа си от пот буза.
— Трябва да бъда готова, когато Силата ме призове. Трябва да бъда достатъчно силна. Това ще бъде единствената ни възможност.
Той се поколеба.
— Понякога ме плашиш. Ами ако това те убие?
— Тогава значи не съм била достатъчно издръжлива и по-добре да умра така, отколкото прободена от копие на Строшените камъни — или по-лошо. — Тя го погледна. — Кой те плаши повече? Аз или Храбър мъж?
Той се намръщи замислено.
— Хайде да отложим следващото потене за утре сутрин. Ще ти приготвя голяма закуска и ще…
— Тази нощ.
— Тази нощ… — Наклони неохотно глава. — Добре. Ще отида да разпаля огъня и да нагорещя отново камъните. Но този път ще бъда близо до теб. Когато се строполи в колибата, се удари доста силно на земята. Ако не бяхме сложили кожи наоколо, щеше да си счупиш главата.
Тя се отпусна върху завивката, наслаждавайки се на полъха на нощния вятър върху пламналата си кожа: „На Пеещите камъни са му трябвали години, за да открие пътя към Върховното цяло. Преди това е използвал Силата си като Лечител сред клановете. Как да направя всичко за толкова кратко време?“
Храбър мъж бе застанал на върха на високия хребет, зареял поглед над обширната Ветровита долина, простираща се на юг. По небесния купол от изток се кълбяха буреносни облаци.
Планинските склонове пред него се спускаха полегато, преминавайки в тревисти предпланини, осеяни с пелинови храсталаци, които се простираха чак до изсъхналите от жегата равнини. В ниското се виждаха стада бизони, антилопи и една група женски лосове. По на юг се открояваха рязко очертанията на пустеещи земи и нагънатата повърхност на долината, пресечена от долчинки като коренова система.
— Човеко с летяща душа?
Храбър мъж се извърна. Дебелият лос бе застанал между падналите под върха скални късове, засенчил лицето си с ръка. Следите му личаха по ливадата по-надолу, където бе утъпкал гъстата трева. Зеленият и килим бе изпъстрен с белите и жълти цветове на белия равнец и лютичето.