Вълчият талисман
- Автор: Гиър У. Майкъл, Гиър Катлийн О’Нийл
- Серия: the first north americans #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живко Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчият талисман». Краткое содержание книги:
Но усилията и не спираха дотук. Вечер тя обхождаше лагера и изслушваше проблемите на хората. Съветите и изглаждаха развалени взаимоотношения, успокояваха тревогите на хората, преселили се в нови земи. Освен това наглеждаше пленничките и следеше как се отнасят с тях. Предчувстваше ли неприятности, тя го предупреждаваше тихомълком. На нея Бягащ като вятъра дължеше пълната подкрепа на Гореща мазнина по време на съвета.
АБяла пепел? Да, той все още я обичаше. Но нощ след нощ изгарящата страст не му даваше мира и го отвеждаше в палатката на Гореща мазнина просто за да поговори с Трепетликата.
Бяла пепел? Ако все още е жива, трябва да е разбрала, че Черните острия са тук. Ако е жива…
Той преглътна още една хапка месо и посочи към земите наоколо:
— Завзехме всички лагери на север от Облите скали. Лоша вода, Топъл вятър, Отровна рекичка, Червена скала и всички останали. — Черните острия бяха завзели цялата Ветровита долина. Бяха прехвърлили Сивата стена и сега пред тях се простираше долината на Червената глина. Той каза:
— Пелинов дух разпитваше за нея във всички лагери. Говори с всички пленници. Никой от тях не знае нищо за Бяла пепел.
Вече добре познаваше тъжния поглед, който му отправи тя — беше го виждал толкова често, че той се бе запечатал в съзнанието му.
— Пелинов дух вече се раздели с миналото — каза тя тихо.
Истината в думите и го опари. Тя винаги се държеше така прямо с него — веднага стигаше до същността на проблема. Бягащ като вятъра излапа набързо останалото месо и остави съдината.
— Да, знам това.
Жената се изправи и го хвана за ръка.
— Ела да се поразходим.
Той се остави да го поведе покрай огньовете, където воините бяха насядали в трепкащата светлина на пламъците, хранеха се и разговаряха. Жените на Черните Острия се смееха и жестикулираха оживено, а жените на Земните хора разговаряха шепнешком помежду си.
Тя го отведе зад гранитната скала, която засланяше западната страна на лагера, и спря, загледана в обагрилите хоризонта цветове, които бавно угасваха. Топлият ветрец донасяше миризмата на пелин и сгорещена, суха земя.
— Тук комарите са по-малко — каза тя, докато се изкачваше към върха на скалата, където седна. — Исках да си поговорим извън лагера, където никой не може да ни чуе.
Той се настани до нея; чувстваше се неловко. Красивото и лице имаше сериозно изражение. Покоят на нощта го обгръщаше.
Сръчните и пръсти бързо разплетоха плитките и и разпуснаха косата и. Лъскавите черни кичури обгърнаха лицето и като шал, падайки върху гърдите и. Той едва успя да отвърне поглед от нея.
— Не мислех, че ще стане така — каза му тя. — Когато съставяш планове, не допускаш грешки. В съвета единствено мнението на Черна луна има по-голяма тежест от твоето. Дори и воините вече спряха да недоволстват, че трябва да ядат растения.
Той се усмихна.
— Те все още са опиянени от победата. Но ние наистина се справихме добре. — Той се загледа в падащия мрак. Нощните птици бяха подели жаловитите си напеви в храстите. — Кой би помислил, че ще успеем да завземем толкова голяма територия само с три жертви — една жена и двама воини? Хората ни изглеждат доволни.
Тя вдиша дълбоко топлия въздух.
— Така е. Особено жените. Сега работата им е по-малко и могат да се разпореждат както си искат с пленничките.
Той я хвана за ръка.
— Южните лагери на Земните хора никак няма да харесат това, което сме постигнали. Но какво могат да направят? Ако решат да се бият, няма да могат да вложат сърцето си в боя.
Тя се плъзна по скалата и седна по-близо до него. На оскъдната вечерна светлина той се взря в нежните и очи и прокара пръст по гладкото и лице. Тя сякаш се разтопи от докосването му. Нейното ухание и топлината на гъвкавото и тяло го обгърнаха.
Младата жена се засмя неуверено:
— Ти и аз, Бягащ като вятъра, каква двойка сме само.
Тя погали крака му с ръка, карайки душата му да трепне. Той затвори очи и си представи, че го докосва Бяла пепел, но илюзията бързо се стопи, отстъпвайки място на реалността.
— Трепетлика — прошепна той.
Тя вдигна поглед към него, но в очите и имаше тъга. Понечи да дръпне ръката си, но той я стисна здраво.
Бягащ като вятъра усещаше нерешителността и.
— Съжалявам, аз… — той не можа да довърши.
— Не, аз съм виновна. Зная, че Бяла пепел все още владее мислите ти.
Тя зарея поглед над обраслата с пелин равнина към река Студена вода.
— Странно е, нали? Не мислех, че някога ще мога да обичам отново. Не мислех, че ще мога да намеря мъж, притежаващ същата топлота и нежност като съпруга ми. Сега обаче не знам какво да мисля. Ти стана най-добрият ми приятел, Бягащ като вятъра. Не бих искала помежду ни да се случи нещо, от което ще се чувстваш неловко.