Вълчият талисман
- Автор: Гиър У. Майкъл, Гиър Катлийн О’Нийл
- Серия: the first north americans #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живко Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчият талисман». Краткое содержание книги:
Ларкспър понечи да побегне, но от всички страни наизскачаха още воини. За момент тя замръзна на място, вцепенена от страх. Те започнаха да стесняват кръга около нея; в силните си ръце стискаха дълги бойни тояги.
Внезапно умът и се възвърна заедно със старата надменност.
— Махайте се от моя лагер!
Завладяна от гняв, тя се понесе напред на старите си крака, вдигайки пръчката за копане. Чу зад себе си груб мъжки смях и се опита да спре устремната си атака. Писъкът на Корен процепи въздуха, но тя не го чу. Трясъкът от разбития и череп я оглуши секунда преди тъмнината да я обгърне.
Бягащ като вятъра огледа момчето отгоре надолу и обратно. То изглеждаше по-голямо от четиринадесетгодишно, макар и майка му да твърдеше обратното. Раменете му бяха започнали да стават широки. Лицето на момчето не изразяваше нищо, то сякаш бе от камък. Въпреки това след едно-две лета младите жени нямаше да могат да откъснат поглед от него.
Бягащ като вятъра размишляваше, изучавайки жълтеникаво-кафявите пръстени колиби. Във вечерния здрач заоблените гранитни скали, издигащи се зад лагера, блестяха на фона на небето като купчина черепи на странни приказни зверове. Залязващото слънце, което се спускаше все по-ниско и по-ниско над западния хоризонт, обагряше земята в червено.
Хвърли изпитателен поглед на Пелинов дух.
— Ще задържиш ли момчето?
Той кимна.
— То е силно. Дете е на жената, която си взех. Погледни го: от него ще стане добър боец. Никога не съм имал син, когото да обучавам. Само дъщери, а жената има и дъщеря.
— Да, така е. — Съгласи се Бягащ като вятъра. — Дъщерята е достатъчно малка, за да може да израстне като Черно острие и да не питае омраза към нас. Но, чичо, боя се, че ако задържиш това момче, някой ден ще те намерим с копие в гърба.
Пелинов дух пое дълбоко дъх и гръдните му мускули се издуха.
— Вече питах момчето. Казва, че е съгласно да стане Черно острие.
Бягащ като вятъра пристъпи към юношата, взирайки се в очите му.
— Накарай го да каже и на мен.
Пелинов дух заговори на езика на Земните хора, гълтайки думите като тях.
Момчето кимна; в суровите му черни очи проблесна някаква странна решителност. После каза завалено на езика на Слънчевите хора:
— Ще стана воин.
„Или ще умреш, и ти го знаеш — довърши мислено Бягащ като вятъра. Той отново погледна Пелинов дух. — Чичо, не го ли правиш най-вече заради болката в душата си? Това ли искаш? Опитваш се да замениш изгубената Бяла пепел?“
— Ще го следиш ли отблизо? — запита го Бягащ като вятъра.
— Ще го държа под око. — Направи знак с ръка, който означаваше, че ще стане както е казал.
— Тогава нека остане. Ще видим как ще се държи, но го накарай да разбере, че всички наши воини ще го следят.
Пелинов дух се обърна към момчето и заговори, а после посочи към колибата. Юношата кимна и се отдалечи към пръстеното жилище, което Пелинов дух си бе избрал. Майката на момчето — висока и хубава жена, застанала отпред, го прегърна.
Бягащ като вятъра потри врата си.
— Надявам се, че знаеш какво правиш.
Пелинов дух му се усмихна кисело.
— И аз се надявам. — След това погледна към залеза. — Тя няма да може да замени Ярка луна. Но ще ми топли постелята. Още е доста силна, макар да има такъв голям син. — Той помълча. — Мисля, че достатъчно дълго живях със спомени.
— Ти си един от нас… и въпреки това се държиш някак настрани.
Пелинов дух потри ръце.
— Има нещо такова. Племеннико, благодаря ти, че споделяше с мен жилището си. Но дойде време отново да имам свое собствено. — Той помълча. — Старите навици умират трудно, но има и нещо друго — докато живеех при теб, се чувствах стар. Все още не съм готов за това усещане.
— Ще разбереш дали си стар, ако посееш в утробата и още едно дете. — Бягащ като вятъра отново погледна към жената. Тя се взираше в сина си с празен поглед. Виждаше как гърдите и издуват меката кожена рокля. Нищо чудно, че Пелинов дух бе избрал точно нея.
— Е, върви да учиш твоето… семейство как да говори като хората. — И Бягащ като вятъра махна на чичо си да върви.
— Ще ги науча и на други неща — ухили се той и се отправи към колибата.
Младият мъж сведе поглед към утъпканата земя пред краката си. „Колко време може човек да живее единствено с миналото? — Зарея поглед на юг към възвишенията на Зелената планина. — Бяла пепел? Жива ли си?“
— Пак ли си потънал в мисли? — запита Трепетликата, застанала зад гърба му.
Той се извърна.
— Не чух кога си се приближила.