Вълчият талисман
- Автор: Гиър У. Майкъл, Гиър Катлийн О’Нийл
- Серия: the first north americans #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живко Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчият талисман». Краткое содержание книги:
„На юг? Невъзможно!“ — реши той.
И въпреки това безпокойството продължаваше да го човърка; той отиде до палатката си и седна да помисли. Ами ако му се наложеше да се надпреварва с Черните острия, кой пръв ще завземе териториите на Земните хора?
Понечи да се подпре на лакът, но нещо в кесията на кръста му го бодна болезнено в хълбока. Изви се и извади черния каменен вълк.
Замахна с ръка, за да го захвърли, но после размисли. Вдигна го към светлината, възхищавайки се още веднъж на изящната му изработка. Тежката статуетка блестеше в ръката му; беше така добре излъскана, че му изглеждаше прозрачна, сякаш се взираше в някаква бездънна тъмнина.
Въпреки че разумът му подсказваше да я хвърли, той отново я прибра в кесията си и се облегна на другата страна. От другата страна на лагера се разнесоха приветствени възгласи. Очевидно приятелите на Дебелия лос му казваха „добре дошъл“.
Храбър мъж се вгледа във върховете на елите. Те се издигаха като острия на копия към небето. Палавият ветрец шумолеше из тревата.
Беше толкова близо до намирането на пътя кън златистата мъгла и Силата, която тя представляваше. Нощ подир нощ, докато Бяла врана спеше, той седеше край огъня и проследяваше пътеката, която бе прокарал в душата си. Това трябваше да е ключът. За да открие пътя, той трябваше да се вглъби в себе си. Всеки път стигаше все по-близо, чувстваше пухкавата сива мъгла. Душата му чуваше беззвучния зов на Силата. Знаеше, че може да открие пътя към нея. Тази вълшебна златиста Сила можеше да стане негова. Чрез нея той — Храбър мъж — щеше да владее дори и Вълчия Талисман, и другия източник на Силата, който бе почувствал и който го бе отблъснал. В онзи ден южно от реката на Дебелия бобър някакъв зъл Дух го бе изхвърлил от златистата мъгла. Той бе чул гласа му.
— Но някой ден ще се изправя пред теб — изрече той. — И когато това стане, кълна се, че ще надделея над теб. Няма по-силен от Храбър мъж. Аз оцелях след като бях в Лагера на мъртвите, и то не само с душата си, както повечето от Хората с летящи души,_ но и с тялото си_! Гласовете на Духовете нашепват в съзнанието ми. Талисманът на Вълчето племе не можа да ме унищожи. Аз ще сътворя новото бъдеще.
В далечината отекна гръм.
Само ако можеше да забрави проблемите на оклния свят.
Надяваше се да напуснат тези земи след първия сняг. Дотогава щяха да са изсушили много месо и щяха да са готови за път. Но сега? След като знаеше, че кланът Куха флейта кара Черните острия да се придвижват на юг?
Бяла врана се появи, опирайки се на кожените покривала на палатката.
— Намерих го — извика тя на някого през рамо. След това се обърна към Храбър мъж: — Има новини.
Коленичи до него и той положи ръка върху нейната.
— Знам, Дебелият лос вече ми каза.
— Дебелият лос ли? — По гордото и лице се изписа кратко объркване.
Дългата кост се появи зад палатката с неспокоен вид. Прашната риза на младия воин бе одраскана тук-там, оплескана с мазни петна и водни пръски. Високите му мокасини изглеждаха протрити. Костите, татуирани по бузите му, се набръчкаха в срамежлива усмивка.
— А, и ти си се върнал! — приветства го Храбър мъж. Ела, седни. Жено, донеси ни да хапнем нещо. Дългата кост е изтощен.
Бяла врана се мушна в палатката, а новодошлият се отпусна на тревата с кръстосани крака.
Храбър мъж го изгледа изпитателно, забелязвайки умората в очите му.
— Какви са новините? Намери ли Земните хора? Изглеждаха ли нащрек? Разтревожени ли са от присъствието ни?
Дългата кост потри изпитото си лице.
— Не, човеко с летяща душа. Мисля, че няма защо да се притесняваме за земните хора. Те изобщо няма да представляват проблем за нас.
— Така ли? — Храбър мъж вдигна поглед към появилата се Бяла врана, която сложи пред Дългата кост рогова съдина.
Воинът надигна съдината, направена от рога на планинска овца, и засърба шумно, докато не изпразни съдържанието и. Обра с пръсти последните късчета месо и див лук, след което върна празната съдина на Бяла врана.
— Отидох на юг, до Ветровитата долина, както ми бе заръчал, Човеко с летяща душа. Горд съм, че ми повери тази задача. Използвах умението и хитростта, които притежавам. Никой не успя да забележи Дългата кост докато се промъкваше из пелиновите храсти. Кръстосах надлъж и нашир земите до онези планини и открих множество воини. Долината направо гъмжи от тях.
— А изглеждат ли ти така, сякаш можем да ги победим? Наистина ли са толкова слаби, колкото видях в Съня си?
— Човеко с летяща душа… Черните острия вече са отнели долината от Земните хора.
— Черните острия?