Вълчият талисман
- Автор: Гиър У. Майкъл, Гиър Катлийн О’Нийл
- Серия: the first north americans #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живко Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчият талисман». Краткое содержание книги:
В душата му се бореха копнеж и объркване.
— Не знам какво да ти кажа.
— Разбирам.
Той я погледна. На устните и се появи лека усмивка.
— Бягащ като вятъра, готова съм да стана твоя жена. Мисля, че знаеш това. Дълго време мислех над това. Претеглях на везните желанието, което изпитвам към теб, и онова, което знам, че искам от един мъж. Тялото може да подведе душата. Изчаках, докато се уверя напълно. Не бих искала тялото ти да те въвлече в нещо, което ще разруши доверието, царящо помежду ни.
Той си играеше безцелно с ресните на ръкава и. Един облак затули звездите, плъзвайки тъмната си сянка върху пелиновите храсти.
— Опитвах се да се противопоставя на желанието, което изпитвам към теб. Боря се с него всеки ден.
— Ти трябва да решиш. Аз съм готова да приема и едната, и другата възможност, Бягащ като вятъра.
Той преглътна.
— А Бяла пепел?
— Бяла пепел. — Отново тъжната усмивка. — Ако я намериш, аз няма да ви преча. Разбирам какво означава тя за теб.
— Но как така? Искам да кажа…
Тя го погали по врата, успокоявайки го.
— Защото те обичам. Освен благоденствието на моето племе, бих дала всичко, за да те направя щастлив. Ако това означава, че Бяла пепел ще живее с теб, ще се усмихна и ще и помогна да си пренесе нещата в жилището ти. А след това ще ви пожелая много щастие.
— Но това ще сломи сърцето ти, нали?
— Преживяла съм и по-лоши неща в миналото. Мисля, че дори ще съм способна да живея, виждайки ви всеки ден заедно.
Колко пъти двамата с Трепетликата се бяха смели заедно и бяха съставяли планове? Колко пъти тя бе седяла до него и бе изслушвала най-големите му тревоги? Чувстваха нужда един от друг. Сърцето му препускаше лудо, усещайки я толкова близо до себе си.
Той затвори очи и се опита да разсъждава трезво, въпреки че кръвта в жилите му бе завряла. Дори и Пелинов дух се отказа да я търси повече. С разтреперани ръце хвана ръката и, която го галеше по врата, и я сложи обратно в скута си.
— Никога не съм имал по-добра приятелка от теб, Трепетлика. Когато не съм с теб, ти си непрекъснато в мислите ми.
Младата жена вдигна лице към него и му се усмихна. Той се наведе неуверено и я целуна. Тя обви ръце около кръста му, притисна го силно към себе си и прошепна:
— Сигурен ли си, че искаш това?
Той кимна, плъзвайки ръка по шията към гърдите и.
Трепетликата свали кожената си рокля и я сложи на скалите, а след това застана пред него; силуетът и се очертаваше на звездната светлина. Буйната и черна коса се развяваше от вятъра. Той се изправи и изхлузи ризата си. Сръчните и пръсти развързаха ремъка, пристягащ кожените му панталони.
Като взе роклята си, Трепетликата хвана Бягащ като вятъра за ръка и го поведе към топлия пясък под скалите. Спря между ароматните пелинови храсти и постла роклята си на земята.
— Сигурна ли си, че го искаш? — попита я той дрезгаво.
— По-сигурна от всякога — прошепна му и го притегли към себе си. Той притвори очи от удоволствие, когато тялото и се докосна до неговото.
Един дълъг миг двамата стояха прегърнати; след това тя въздъхна щастливо и грациозно го притегли върху себе си, лягайки на роклята. Последната му мисъл бе: „Бяла пепел… наистина се опитах да те открия.“
Бяла пепел бръкна в меха от еленова кожа, пълен с вода. Загреба от студената течност и я изсипа върху нагорещените скали. Парата изсъска в тъмнината и започна да изпълва помещението за потене, което бяха направили.
Тиха вода ахна и разтвори широко очи от мястото си срещу нея.
Когато Вълчият съногадател поискал да се пречисти, той създал парата. След това я дал на хората, за да пречистват с нея тялото и душата си. Пречисти се.
Съновидението и бе недвусмислено. Никой от клановете на Слънчевите хора не строеше помещения за потене. Сред земните хора се потяха само Лечителите, хората, оплакващи покойник, или онези, които искаха да говорят с Духовете. Бяла пепел седеше в задушния мрак, оставяйки парата да я обгърне. Кожата и настръхваше от струйките, стичащи се по хлъзгавите извивки на тялото и.
Тя затвори очи, за да забрави за неприятните усещания, и започна да напява тихо същите думи, които бе използвал и Пеещите камъни в нощта, когато Силата го бе изпълнила.
„Намери онова място в себе си, което се вслушва в мълчанието“ — така я учеше Пеещите камъни. Тя се опитваше отново и отново да очисти съзнанието си от всякакви мисли: „Трябва да е тук някъде. — А после: — Не мисли, глупачке!“ Бореше се да намери начин да избяга от шумовете в съзнанието и.