Вълчият талисман
- Автор: Гиър У. Майкъл, Гиър Катлийн О’Нийл
- Серия: the first north americans #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живко Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчият талисман». Краткое содержание книги:
Тя застана до него и добави сухо:
— Ще се изненадаш колко тихо съм се научила да стъпвам през годините. Пелинов дух се застъпи за момчето, а?
— Позволих му да го задържи. — Бягащ като вятъра потърка челюстта си. — Но се тревожа. Момчето знае какво се е случило с останалите членове на семейството му. Дали няма да се обърне срещу нас?
— Ела — каза му тя. — Хапни нещо. Няма смисъл да се тревожиш. Каквото е писано, ще стане. Кой знае, може пък Пелинов дух да направи от него воин.
Тя го отведе при огъня, който хвърляше червени отблясъци до една постройка от пелинови храсти. Извивките на бедрата и се очертаваха под роклята, която прилепваше плътно към тънката и талия. Вървеше с грациозна походка, която чудесно се допълваше с острия и ум.
Бягащ като вятъра седна на една наметка, постлана на земята, и започна да наблюдава как Трепетликата сваля печеното месо от огъня. Взела един кварцов нож, тя отряза дълги сочни късове от месото, сложи ги в една съдина, направена от бизонски рог, и му я поднесе с премерена грациозност. Той посегна към съда, погледите им се срещнаха и останаха така няколко дълги мига. Откъсна погледа си с усилие и се опита да не мисли за начина, по който душата и бе докоснала неговата.
Останалите хора от клана също се бяха настанили из лагера Облите скали и навсякъде се виждаха огньове. Повечето от Слънчевите хора обаче не влизаха в пръстените колиби. Също като него те не се чувстваха добре вътре — жилищата им се струваха тесни и подтискащи.
Бягащ като вятъра опита месото. Антилопа. Вкусна и крехка. Ловците, които я бяха убили, го бяха направили майсторски. Антилопата трябваше да бъде убита веднага, с точен удар. Ако бе само ранена или с прободен стомах и успееше да пробяга известно разстояние, месото и ставаше жилаво. Ловецът не биваше и да чака, след като я убиеше — тя трябваше веднага да бъде изкормена и одрана, а месото — изстудено. Това се правеше, защото антилопата имаше тънка козина, която задържаше телесната топлина и месото оставаше толкова топло, че се вкисваше.
Той подъвка замислено и я запита:
— Как се справят жените?
Трепетликата сложи месо и на себе си и отговори:
— Ти беше прав. Тази земя наистина е богата. Откакто превзехме лагера преди три дена, изкопахме още складови ями в пръстените колиби и ги напълнихме с толкова изсушени растения, че ще ни стигнат за няколко седмици. Пленничките все още трудно разбират езика ни, но правят каквото им наредим. — Тя се засмя. — А и имат ли друг избор? Последната, която се опита да избяга, сега е храна за койотите.
— Значи неподчинението отслабва?
Тя му хвърли бърз поглед.
— По-добре е да живееш и да работиш, отколкото костите ти да гният някъде. Вече започват да осъзнават какво им се е случило. Ако трябва да избират, ще изберат работата пред смъртта. Все още скърбят за мъжете си, но има и по-злочеста участ от това да спиш с непознат мъж.
Във вечерния въздух се носеха приглушени разговори. Някъде в другия край на лагера кучетата се сдърпаха. Някакъв мъж им извика и квиченето и ръмженето престанаха.
— Нашите мъже изпълняват онова, което им заръча. Не удрят пленените жени, освен ако не им се съпротивляват.
Той кимна.
— Има нещо, което не разбирам. Тези хора се държат сякаш духът им е пречупен — сякаш са били победени още преди да сме пристигнали.
Тя вдигна поглед към първите звезди, заблещукали на източния хоризонт.
— Може би Силата им ги е напуснала. Пелинов дух казва, че непрекъснато си говорят за Сборището и нещо ужасно, което се е случило там. Може би то ги прави толкова покорни. Аз обаче щях да се съпротивлявам, докато не убия онзи, който ме е пленил… или докато той не убие мен.
— Може би затова сме тук. Да вдъхнем нова Сила на земята. — Сила. Споменаването на тази дума винаги насочваше мислите му към Бяла пепел. Дали щеше да може да разговаря тъй свободно и с нея? Тя обръщаше голямо внимание на Сънищата си, а Трепетликата насочваше мислите си към света около нея и споделяше проблемите, пред които той бе изправен.
Тя го погледна замислено; в големите и очи се четеше тъга. След това каза с равен глас:
— Нямаше я в лагера Трите устия.
Меланхолията отново се загнезди в сърцето му.
— Да. Нямаше я.
— Съжалявам, Бягащ като вятъра. Надявах се да я намериш, преди да извършим това нападение.
Защо трябваше да бъде толкова откровена с него? Тя знаеше, че той я наблюдава скрито, долавяше накъде текат мислите му. И въпреки това нито веднъж не бе казала нещо лошо за Бяла пепел пред него, а показваше само загриженото си разбиране. Това само засилваше обърканата му привързаност към нея. Колко нощи двамата бяха разговаряли надълго и нашироко? Колко часове бяха прекарали, обсъждайки различни планове, оглеждайки ги за недостатъци, преди да ги предложат на съвета?