Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
Ами, да си е правил сметката, като си пъхна пръстчето в устата ми! Сега трябва да пробва, колко ми е здраво ченето. Съболезнования…
Стоим, говорим си. Слънцето, не сержантът, а истинското, грее през прозореца и приятно ни подтопля. Една беля ни се махна от главата. Имам нещо на ум, но не бързам да го кажа.
Когато техниците си тръгват, ги последвам в коридора. Избутвам лейтенанта до прозореца. В погледа му виждам съвсем нормално, човешко объркване.
— Канехте се да пийнете довечера водка. Ами, пийнете… Но ще си я купите сами. Да не забравите да се чукнете и за мое здраве. А утре можеш да ми донесеш малко от ония, розовите ябълки, от дървото зад къщата ти. Много са вкусни… Подменяме порочната течност с витамини! О’кей?
— Ти откъде знаеш какви са ми ябълките?… — пита учудено.
— Случи се веднъж през есента…
Лейтенантът избухва в смях и така, размахвайки ръце, излиза навън. На другата сутрин ми донася цял кашон с ябълки. Не само от розовите. А и от тия, пред къщата, сорт ренета. Също вкусни. Не успях да ги опитам през есента… Пред дървото беше вързано куче.
Вместо отровата алкохол, натурални витамини. Мама обича да казва, че съм най-умното й момче. Права е жената! Благодарен съм й за думите. Обичам си я! А ако беше ми родила навремето и братче…
XXII. Същество от друга планета
Винаги съм искал да стана летец. Но след зрял размисъл проумях, че военен летец от мен не става. Не защото няма да успея да изуча занаята. Просто, казарменият климат не ми понася, даже при статут на офицер. А в авиационното училище, единствено в страната, приемат само за военни летци.
Доста неочаквано, през една събота, баща ми идва да ме види. Очите му блестят знаменателно. Сигурно има добра новина. След неизбежните, уводни общи приказки, бързо изплюва камъчето. Пътувал за някъде с влака. Заприказвал се с мъж на неговите години. Оказало се, че синовете и на двамата почтени мъже са учили в едно и също училище, в един и същи курс. Бащата на Валентин се оказал някакъв „отговорен фактор“ в системата на гражданската авиация. И дал на баща ми безценна информация. В руско авиационно училище ще бъде обучен випуск летци за гражданската авиация. Под сурдинка — за синове на наши хора. Ще има някакъв формален приемен изпит, но който трябва да реши задачите, ще ги реши. Така де…
— Хубаво, но това не ме топли. Аз не съм син на наш човек, а на селянин…
Татко се усмихва.
— Обясних, че си много запален и той обеща да окаже съдействие. Ето ти телефона му. Тук е записан и адреса, на който трябва да пратиш документите.
Баща ми си тръгва, а мен ме хваща треска, пред която маларичната е просто кихане. И то така ме хваща, че няколко часа не мога да си намеря място. Винаги съм искал да стана граждански летец.
През целия следващ месец вали. При друг случай дъждовната прежда, която почти непрекъснато се влачи от облаците към черно-сивата земя, би предизвикала в мен нормалната, тиха меланхолия. Но аз възприемам дъжда технически: вода, която се движи вертикално от небето, под въздействието на гравитацията. Никаква лирика, завършен практик съм, решавам задачи. Като щур. Денем и нощем. Подготвям се за приемния изпит по математика. Нищо друго не задържа погледа и вниманието ми. И се получава ефект, точно според постановките на някаква индийска система. Аз не се интересувам от възможното лошо, което може да ми се случи, а лошото не се интересува от мен и нищо неприятно не ми се случва. Идилия…
Решавам задачи и все повече се успокоявам. Ако изпитът не е много, ама много тежък, ще се справя. Но хората искат и характеристика. А там съм за мустака… Ако възложат на моя приятел майора да ме обрисува словесно, ще се получи такъв портрет, че по-добре въобще да не пускам документите.
Значи, трябва да се търси втори вариант. Няколко дни дебна. Ползвам войника-свръзка, неосъщественият Карузо. Най-после удобният момент настъпва — командирът е сам в стаята си. Почуквам на вратата, влизам и искам разрешение да остана. Капитанът пише нещо. Повдига поглед.
— Казвай… — нарежда ми кратко и делово.
Предавам възможно най-сбито информацията от баща си. Капитанът ме оглежда с предупредителен интерес.
— А ти знаеш ли, че пиене и летене не се обичат?
— Точно това ми е най-малкият проблем…
— Сигурен ли си?
— Може ли да кажа още нещо?
— Казвай…
Разказвам му всичко, както си е. За това, че съм бил помолен да подслоня една бедна самотна бутилка за малко. А после бутилката се оказала три бутилки. За тях си заслужавам шамарите. Но с останалите наистина нямам нищо общо. И наистина, пиенето е последния ми проблем. Капитанът ме поглежда насмешливо: