Луната е наставница сурова

В началото на май срещнах Слим Лемке на Резбарския булевард, видях шапка на свободата, килната върху косите му. Той сякаш ми се зарадва и аз му благодарих за навременното уреждане на дълга (бе отишъл при Сидрис три дни след случката със Стю и платил трийсет хонконгски за цялата си банда), после го почерпих. Докато се настанявахме на масата, попитах го защо младежите носят червени шапки. Защо точно шапки? Нали това е обичай на земните червеи?

Поколеба се и обясни, че било нещо като принадлежност към братство. Смених темата. Научих, че цялото му име беше Моузес Лемке Стоун и се води към Каменната банда. Бях доволен, оказахме се роднини. Но се учудих. Е, случва се и най-добрите семейства като Каменните да не намерят бракове за синовете си. Аз имах късмет, на неговата възраст също можех да кръстосвам коридорите. Съобщих му, че сме рода от страната на майка ми.

Той се оживи и след малко рече:

— Братовчеде Мануел, мислил ли си някога дали не трябва сами да си избираме Надзирателя?

Отговорих, че не съм. Управата го назначава и както предполагам, винаги ще бъде така. Попита ме защо е задължително да имаме Управа. Аз му отвърнах с въпроса, кой му пълни главата с мухи. Той настояваше, че никой, само разсъждавал, нима нямал право?

Прибрах се и се поблазних от мисълта да проверя при Майк какво е нелегалното му име, ако съществуваше такова. Но щях да наруша правилата на сигурността, пък и не беше честно спрямо Слим.

На 3 май 76-а седемдесет и един мъже на име Саймън бяха прибрани и разпитани, сетне ги освободиха. Историята не се промъкна във вестниците, обаче всеки я чу. По това време слязохме доста надолу в азбуката, дванайсетина хиляди души могат да пръснат новина по-бързо, отколкото съм си представял. Наблегнахме, че едно от опасните лица от мъжки пол било само на четири годинки, което се разминаваше с истината, ала подейства силно.

Стю Лажуайе остана при нас през февруари и март, не се върна на Земята до началото на април. Презаверяваше си билета за следващия кораб, после пак. Когато му напомних, че доближава невидимата черта, зад която настъпват необратимите физиологични промени, той се ухили и ми каза да не се тревожа. Но уреди да се натоварва на центрофугата.

Стю не искаше да тръгне и през април. На изпроводяк всички мои съпруги и Уайоминг Нот го целуваха със сълзи на очи, той увери всяка една поотделно, че ще дойде отново. Все пак замина, защото имаше работа. Вече беше член на организацията.

Аз не участвах в решението да го вербуваме. Смятах, че съм пристрастен. Уайо, Проф и компютърът единодушно прецениха да рискуваме и аз щастливо приех мнението им.

Всички помагахме да пробутаме революционната кауза на Стю Лажуайе: аз, Проф, Майк, госпожа Нот, Мами, дори Сидрис, Леноре, Людмила и нашите хлапета, Ханс, Али и Франк. Животът в семейство Дейвис беше първото, което го очарова. Никак не навреди, че Леноре бе най-красивата жена в Л-Сити — без да подценявам Мила, Уайо, Ана и Сидрис. Не пречеше и умението на Стю с обаянието си да откъсне и сукалче от майчината гръд. Мами все гледаше да му угоди. Ханс му показа хидропонните инсталации във фермата, гостът се измърля и препоти, шляпайки из тунелите с нашите момчета. Той помагаше да съберем улова от нашите басейни с китайски риби. Нажилиха го нашите пчели. Узна как се борави със скафандър и излезе горе с мен, за да нагласим една слънчева батерия. Заедно с Ана закла прасе и се научи да обработва кожи. Седеше с Дядко и почтително изслушваше наивните му представи на Земята. Миеше съдовете с Мила, а това никой мъж в семейството не бе правил дотогава. Търкаляше се по пода с бебетата и кученцата. Усвои как се мели брашно и си разменяше готварски рецепти с Мами.