Луната е наставница сурова
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Луната е наставница сурова». Краткое содержание книги:
„Луната е наставница сурова“ е великолепна научнофантастична история в класическите традиции на „твърдата“ фантастика, гарнирана с лекота, хумор и динамичност, с която през 1967 г. печели наградата „Хюго“ за най-добър роман.
Луната е превърната в световен затвор, където земните власти изпращат най-неудобните хора. Поколенията се сменят, но стремежът им за свобода не угасва. Триста години след създаването на САЩ лунните затворници се опълчват срещу Земята. На тяхна страна са хилядите километри разстояние и суперкомпютър с чувство за хумор.
— Мани, искаш да ми кажеш, че тук мога да убия човек и да реша въпроса с долари?
— О, това въобще не е вярно! Да елиминираш не противоречи на никой закон. Няма закон освен разпоредбите на Надзирателя, а той не си разваля спокойствието, когато лунатик направи нещо на друг лунатик. Ние разсъждаваме по следния начин. Ако някой бъде убит, или си го е просил и всеки е знаел, че ще стане — обикновено е така, — или приятелите му уреждат всичко, като елиминират убиеца. Проблем и в двата случая няма, нито пък те възникват често. Дори дуелите по правило са рядкост.
— „Приятелите му уреждат всичко.“ Мани, ами ако онези младежи бяха стигнали докрай? Аз нямам авери тук.
— Ето защо се съгласих да бъда съдия. Макар че се съмнявам дали хлапетата биха се насъскали един друг чак дотам, не исках да рискувам. Елиминирането на турист би донесло на града лоша слава.
— Често ли се случва?
— Изобщо не си спомням такова нещо. Разбира се, може да са го прикривали като злополука. Новаците имат навика да загазват, на Луната е така. Казват, че ако новакът изкара една година, ще живее вечно. Но никой не му продава застраховка през първата година. — Погледнах колко е часът. — Стю, ти вечерял ли си?
— Не, тъкмо се канех да ти предложа — хайде да отидем в моя хотел. Добре готвят. В „Auberge Orleans“ съм.
Потиснах спазъма: веднъж се случи да хапна там.
— Вместо това би ли дошъл с мен вкъщи да те запозная със семейството? Все ще се намери супа или нещо подобно.
— Няма ли да съм натрапник?
— Не. Само половин минутка да звънна по телефона.
Мами каза:
— Мануел! Колко се радвам, скъпи! Капсулата пристигна преди часове. Вече си мислех, че ще се върнеш утре или по-късно.
— Мими, просто препих и буйствах с лоши авери, а сега си идвам, ако намеря пътя. С мен ще довлека и едно лошо приятелче.
— Да, мили. Вечеряме след двадесет минути. Опитайте се да не закъснявате.
— Не искаш ли да научиш от кой пол е въпросното приятелче?
— Ами като те знам що за стока си, трябва да е жена. Когато дойдете, ще разбера.
— Мами, толкова добре ме познаваш. Предупреди момичетата да се разкрасят, не желая някаква си гостенка да ги засенчи.
— Не се бавете прекалено, яденето ще изстине. Доскоро, скъпи. Обичам те.
Изчаках и набрах MYCROFTXXX:
— Майк, искам да ми потърсиш едно име. От Земята, пристигнал е с „Попов“. Стюарт Рене Лажуайе.
Не минаха твърде много секунди. Компютърът откри Стю във всички основни справочници на Земята — „Кой кой е“, „Дън&Брадстрийт“, „Алманах де Гота“, текущите файлове на лондонския „Таймс“ и изобщо къде ли не. Емигрирал от Франция, роялист, богаташ, още шест имена бяха натъпкани при тези от визитката, три университетски дипломи, едната от тях по право от Сорбоната, благородническо потекло и по френска, и по шотландска линия, разведен (без деца) с достопочтената Памела Тире-Тире-синя кръв. Общо взето, беше от ония земни червеи, които не биха говорили с лунатик, произхождащ от престъпници. Само че Стю бе готов да говори с всекиго.
Послушах минута-две, после помолих машината да ми състави пълното досие, като проследи всички асоциативни линии.
— Майк, може би това е нашето гълъбче.
— Възможно е, Ман.
— Трябва да бягам, Чао.
Върнах се умислен при своя гост. Почти година по-рано, по време на наситени с алкохолни пари приказки в хотелската стая, Майк ни обеща шанс едно от седем — ако някои неща бъдат уредени. Едно от неподлежащите на обсъждане условия беше помощ долу, на самата Земя.
Въпреки „мятането на камъни“ компютърът, а и всички ние знаехме, че могъщата планета с нейните единайсет милиарда и безкрайни ресурси не може да бъде победена от три милиона, които нямат нищо, дори и ако те са нависоко, откъдето могат да хвърлят каменни късове.
Майк правеше сравнения с XVIII век, когато британските колонии в Америка се отцепили, и с XX век, когато множество народи станали независими от съответните империи — натърти, че нито веднъж колония не се е отделяла с помощта на груба сила. Не, защото във всеки от случаите централната власт била заета другаде, изтощила се и се отказала, без да удари с цялата си мощ.
От няколко месеца бяхме достатъчно силни да се справим с телохранителите на Надзирателя, стига да пожелаем. Щом нашият катапулт влезеше в действие (също всеки момент), нямаше да бъдем и беззащитни. Но имахме нужда от „благоприятен климат“ на Земята. Затова ни трябваше помощ там. Проф не смяташе, че ще стане трудно. Обаче не беше така. Земните му приятелчета бяха или мъртви, или малко им оставаше, а аз знаех само шепа преподаватели. Пуснахме запитване по групите: „Какви големи клечки познавате на Земята?“, обикновено ни отговаряха: „Абе, я стига сте се майтапили.“ Е, какво, да анулираме ли програмата?