Пътят на кралете (том I)

Застина от нежния, ала пронизителен глас. Във въздуха изведнъж се появи прозрачна форма и приближи през отслабващия дъжд. Фигурката се втурна напред, после потъна, после отново се стрелна нагоре, сякаш носеше нещо тежко. Каладин прибра крака си и протегна ръка. Сил безцеремонно кацна на нея, приела образа на змиорка, която стиска нещо тъмно в устата си.

Върна се в познатия образ на млада жена с развяваща се около краката рокля. В ръцете си държеше тесен тъмнозелен лист с три връхчета. Черна жлъчка.

— Това какво е? — попита Каладин.

Тя изглеждаше изтощена.

— Тези неща са тежки! — вдигна листото. — Донесох го за теб!

Той взе листа с два пръста. Черна жлъчка. Отрова.

— Защо ми донесе това? — попита остро.

— Помислих… — подхвана Сил и се сви. — Е, ти толкова внимателно пазеше онези листа. После ги загуби, когато опита да помогнеш на онзи човек в робската клетка. Помислих, че ако имаш друго такова листо, ще си щастлив.

Каладин почти се засмя. Тя не осъзнаваше какво прави като му носи листо от една от най-смъртоносните природни отрови на Рошар, защото иска да го направи щастлив.

— Сякаш всичко тръгна на зле, когато загуби онова листо — рече меко Сил. — Преди това ти се бореше.

— Провалих се.

Тя приклекна върху дланта му, полите от мъгла се надиплиха около краката й, дъждовните капки преминаваха през нея и нагъваха очертанията й.

— Значи не го харесваш? Отлетях толкова далеч… Почти се забравих. Но се върнах. Върнах се, Каладин.

— Защо? — попита той. — Защо те е грижа?

— Така — отговори тя и вирна главица. — Наблюдавах те, знаеш. В онази армия. Ти винаги откриваше младите, необучените и ги защитаваше, макар че това те излагаше на опасност. Мога да си спомня. Малко, но мога.

— Предадох ги. Сега са мъртви.

— Щяха да умрат по-рано без теб. Ти направи така, че те имаха семейство в армията. Помня тяхната благодарност. Точно това ме привлече първо. Ти им помогна.

— Не — каза Каладин, стискайки черната жлъчка. — Всичко, до което се докосна, повяхва и умира. — Той се олюля на ръба. В далечината отекна гръм.

— Хората от този отряд — прошепна Сил. — Можеш да им помогнеш.

— Твърде късно е — той затвори очи и помисли за момчето, което загина по-рано същия ден. — Прекалено късно. Провалих се. Те са мъртви. Всички ще умрат и няма изход.

— Тогава защо не направиш още един опит? — Гласът й беше тих, ала някак се оказа по-силен от бурята. — С какво би навредило това?

Той спря.

— Този път не можеш да се провалиш, Каладин. Сам го каза. Те бездруго ще умрат.

Каладин се замисли за Тиен и за мъртвите му очи, втренчени нагоре.

— Не знам какво искаш да кажеш през повечето време, докато говориш — продължи тя. — Умът ми е така замъглен. Но ми се струва, че ако се тревожиш от това да нараниш някого, не би трябвало да се боиш да помогнеш на мостовите. Какво повече можеш да им сториш?