Пътят на кралете (том I)

Каладин се обърна на другата страна.

— Бурята да те отнесе дано! И без това ще накарам да те обесят! Не мисли, че можеш да избягаш; все още има стражи. Ти…

— Отивам в Бездната на честта — тихо отвърна Каладин. Гласът му едва се чуваше в бурята.

Газ млъкна. Бездната на честта. Отпусна кошничката и престана със забележките. Хората, които поемаха по този път, имаха някаква защита.

Каладин продължи през двора.

— Остави сандалите и елека — каза Газ. — Не искам да ми се налага да пращам някого долу за тях.

Каладин изхлузи кожения елек през главата си и го пльосна на земята, после изу сандалите в една локва. Така остана по мръсна риза и корави кафеви панталони, и двете дрехи беше взел от мъртвец.

Каладин вървеше през бурята към източната страна на дърводелския двор. На изток изтрещя гръмотевица. Пътеката към Пустите равнини вече му беше позната. Беше тичал по нея с моста десетки пъти. Нямаше сражения всеки ден — може би веднъж на два-три дни — и не всеки отряд трябваше да тича при всички битки. Но много от пробезите бяха толкова изтощителни, толкова ужасни, че мостовите оставаха потресени, почти в несвяст в дните между задачите.

Много от мостовите не бяха в състояние да вземат решения. Това се случваше на хора, които бяха в ступор след битка. Каладин усещаше, че и той страда от това. Дори решението да дойде до Бездната на честта беше взел трудно.

Но кървящите очи на онова безименно момче го преследваха. Не би се насилил отново да го преживее. Не можеше да го направи.

Стигна до основата на склона. Вятърът блъскаше дъжда в лицето му, като че искаше да го изтласка обратно в лагера. Продължи да върви към най-близката пропаст. Бездната на честта — така я наричаха мостовите, понеже тук беше мястото, където можеха да вземат единственото решение, което им беше оставено. Решението „на честта“. Смърт.

Тези пропасти не бяха естествени. Тази в началото беше тясна, но в източна посока ставаше по-широка — и по-дълбока — невероятно бързо. Само на десет стъпки разстояние беше вече толкова широка, че беше трудно да се прескочи. Шест въжени стълби с дървени стъпенки бяха закрепени с клинове в скалата. Използваха ги мостовите, които бяха изпращани да обират труповете, паднали в пропастта по време на пробег.

Каладин огледа равнините. В тъмнината и дъжда не видя много. Не, това място не беше естествено. Земята беше разбита. А сега разбиваше хората, които идваха тук. Каладин подмина стълбите и продължи още малко по ръба на пропастта. После седна, прехвърли крака и загледа как дъжда пада около него и капките скачат в тъмните дълбини.

Някъде встрани от него по-предприемчивите кремлинги изпълзяваха от дупките си, щураха се наоколо и ядяха растенията, които поглъщаха дъждовната вода. Веднъж Лирин му беше обяснил, че дъждовете при буря са богати на хранителни вещества. Гадателите в Колинар и Веденар бяха доказали, че растенията, напоявани с вода от дъждовна буря, се развиват по-добре от онези, които се поливат с езерна или речна вода. Защо учените така се вълнуваха, като открият нещо, добре известно на земеделците от много поколения?