Пътят на кралете (том I)

Пък и там може би беше студено. Ишик жалеше хората, които трябва да живеят в студа. Защо просто не се преместят в Чистото езеро?

Да не дава Ну Ралик, помисли той, докато вървеше към къщата на Маиб. Ако хората знаеха колко е хубаво Чистото езеро, всички щяха да се завтекат да живеят тук и нямаше да можеш да ходиш, без да се спънеш в някой чужденец!

Влезе в сградата и изложи прасците си на въздуха. Подът беше достатъчно нисък, та да е покрит с няколко пръста вода; на езерняците така им харесваше. Така си беше естествено, макар да се случваше при отлив сградата да изсъхне.

Около пръстите му се стрелкаха миноги. Обикновени, нищо не струваха. Маиб беше вътре, правеше рибена чорба. Кимна му. Тя беше набита жена, от години го гонеше — опитваше се да го хване да се ожени за нея, задето е отлична готвачка. Може би някой ден Ишик щеше да се остави да го залови.

Неговите чужденци бяха в ъгъла, на маса, каквато само чужденец би избрал — малко издигната и с пръчки за краката, та да не си мокрят пръстите. В името на Ну Ралик, какви глупаци!, удиви се Ишик. Да стоят вътре на сянка, да обличат ризи срещу слънчевата топлина, да си държат краката на сухо. Не е чудно, че и мислите им са такива едни особени.

Остави кофите и ги посочи на Маиб.

Тя му хвърли едно око.

— Добър улов?

— Ужас.

— Е, добре, днеска супата ти е безплатна, Ишик. Да те възмезди за проклятието на Вун Макак.

— Най-любезно ти благодаря — отвърна той и пое от нея купа, от която се вдигаше пара. Сега й беше длъжник. Още няколко купи и ще е принуден да се ожени.

— Има в кофата един колгрил за тебе — отбеляза Ишик. — Хванах го рано тази сутрин.

На грубото й лице се изписа неувереност. Колгрилът беше риба, която носеше много късмет. Премахваше болки в ставите цял месец, след като я изядеш, и понякога ти даваше да узнаеш дали ще те посетят скъпи приятели като четеш очертанията на облаците. Маиб много обичаше колгрил заради болките в пръстите, с които Ну Ралик я беше сдобил. Един колгрил значеше две седмици да храни Ишик със супа и така тя му ставаше длъжница.

— Вун Макак да те погледне дано — промърмори раздразнено тя и отиде да види колгрила. — Добра риба. Как изобщо ще те хвана, човече?

— Аз съм рибар, Маиб — отвърна Ишик и сръбна от супата; формата на купата беше удобна за лесно сърбане. — Трудно е да уловиш рибар. Знаеш го.

Той се подсмихна и отиде при чужденците, а Маиб взе да чисти колгрила.

Чужденците бяха трима. Двама бяха тъмнокожи макабаки, само че по-странни макабаки Ишик не беше виждал. Единият беше с яки крайници, а повечето от сънародниците му бяха дребни и с фини кости. Беше съвсем плешив. Другият беше по-висок, с къса тъмна коса, жилав и широкоплещест. Ишик в себе си ги наричаше Мърморко и Тъпчо заради качествата им.

Третият мъж беше със светложълтеникава кожа като на алетите. Ала и той не беше съвсем в ред. Очите му не бяха с правилната форма, пък акцентът му изобщо не беше алетски. Говореше селайски по-зле от спътниците си и обикновено си мълчеше. При това изглеждаше умислен. Ишик го нарече Мислителят.