Град от кости

Тя проследи още два пъти лицата от снимката, преди да разпознае още един свой познат: толкова млад, че чак неузнаваем. Издадоха го очилата му и очите зад тях, светлосини като морска вода.

— Люк — каза тя.

— Лушън. А това… — Като се наведе леко над снимката, Ходж посочи една елегантна двойка тийнейджъри, и двамата с тъмни коси, като момичето беше с половин глава по-високо от момчето. Чертите й бяха издължени и в тях имаше нещо хищническо, почти жестоко. — Семейство Лайтууд — каза той. — А това… — той посочи едно много красиво момче с къдрава тъмна коса и мургав тен на лицето с четвъртита брадичка — е Майкъл Уейланд.

— Той някак си не изглежда като Джейс — отбеляза Клеъри.

— Джейс прилича на майка си.

— Това да не е нещо като снимка на класа? — попита Клеъри.

— Не съвсем. Това е снимка на Кръга, направена в годината, когато е беше основан. И тъй като Валънтайн е ръководителят, затова е най-отпред, а Люк е от дясната му страна… той беше втори по ранг след Валънтайн.

Клеъри отмести поглед.

— Още не мога да разбера защо майка ми е участвала в такова нещо.

— Трудно е да разбереш…

— Непрекъснато го повтаряте — каза сърдито Клеъри. — Не виждам защо е нужно да разбирам каквото и да е. Вие ми кажете истината, а аз или ще я разбера, или не.

Ъгълчетата на устата на Ходж потрепнаха.

— Както кажеш. — Той протегна ръка и погали Хюго, който важно се разхождаше по пръчката си. — Съглашението никога не е било подкрепяно от целия Клейв. Много, най-вече древни родове апелираха да се върнат старите времена, когато долноземците биваха убивани. Не само от омраза, но и защото това ги караше да се чувстват в по-голяма безопасност. Много по-лесно е да се изправиш срещу заплаха, представляваща маса, цяла група, а не срещу индивид, който трябва да бъде съден поотделно. А и всеки от нас познаваше по някой съсипан или убит от долноземец. Няма нищо кой знае какво — допълни той, — просто морално абсолютизиране на нещата от страна на младите. Много по-лесно е, когато си дете, да вярваш, че нещо може да бъде или само добро, или само зло, или светло, или тъмно. Валънтайн не изневери на себе си — нито на нерационалния си идеализъм, нито на пламенната омраза към всичко, което намираше за „нечовешко“.

— Но той е обичал майка ми — каза Клеъри.

— Да — каза Ходж. — Той обичаше майка ти. Но обичаше и Идрис…

— Какво й е толкова великото на Идрис? — попита Клеъри, долавяйки раздразнение в собствения си глас.

— Тя беше — започна Ходж, но се поправи, — тя е нашият дом… на нефилимите, където те могат да бъдат самите себе си, мястото, където не е нужно да се крият или да живеят под прикритието на магически прах. Място, благословено от ангела. Едва когато видиш Аликанте със стъклените му кули, ще разбереш какво е истински град. Той е по-хубав, отколкото изобщо можеш да си представиш. — В гласа му се долавяше болка.

Клеъри внезапно се сети за съня си.