Град от кости

Това дори не беше лъжа — тя беше уморена, тялото й още беше слабо от страничните ефекти на отровата и твърде ранното пътуване. Тя лежеше на леглото си в Института, захвърлила обувките си, и искаше да заспи, но сънят не я спохождаше. Кофеинът кипеше във вените й като газирана вода, а мислите й бяха пълни с трескаво менящи се картини. Тя видя как лицето на майка й я поглежда отгоре, изражението й беше тревожно. Видя говорещите звезди, в главата й отекнаха гласовете на Мълчаливите братя. Защо бяха блокирани спомените й? Кой ли може да го е направил и по каква причина? Тя се питаше какви ли спомени беше изгубила, какви ли преживявания е имала, които сега не можеше да възстанови. Или може би всичко, което си е мислила, че помни, е било лъжа…?

Тя стана, тези мисли я побъркваха. Зашляпа боса по коридора и се отправи към библиотеката. Може би Ходж щеше да й помогне, а той нямаше къде другаде да е, освен в библиотеката.

Но библиотеката беше празна. Следобедната светлина се промъкваше през разтворените завеси, като образуваше златни пътеки по пода. На бюрото беше книгата, от която Ходж беше чел, кожената й подвързия блестеше. До нея Хюго спеше на своя прът, скрил клюн под крилото си.

Майка ми е познавала тази книга, помисли си Клеъри. Докосвала я е, чела е от нея. Болката, да държи в ръцете си нещо, което е било част от живота на майка й, се заби в стомаха й като острие. Тя бързо прекоси стаята и сложи ръце върху книгата. Беше топла, кожата гореше като слънце. Клеъри я отгърна.

Нещо сгънато изпадна от страниците и се приземи в краката й на пода. Тя се наведе да го вземе и автоматично понечи да го отвори.

Беше снимка на група млади хора, не по-възрастни от самата Клеъри. Тя предположи, че е поне отпреди двайсет години, не заради дрехите, които носеха — те си бяха като на повечето ловци на сенки, неопределени и черни, — а защото веднага позна майка си: Джослин, на не повече от седемнайсет години, с коса до средата на гърба и малко по-кръгло лице, с по-меки очертания на брадичката и устата. Тя прилича на мен, помисли си поразена Клеъри.

Джослин бе прегърнала едно момче, което Клеъри не познаваше. Това я потресе. Никога не си бе представяла майка си с някой друг, освен с баща си. Нищо чудно. Джослин никога не бе ходила на срещи, нито проявяваше интерес към романтиката — не беше като повечето самотни майки, които ходеха на сбирките „Училище за родители“, за да си хванат някой симпатичен татко, или като майката на Саймън, чийто профил не слизаше от сайтовете за запознанства. Момчето беше симпатично, с руса, почти бяла коса и черни очи.

— Това е Валънтайн — каза един глас току до нея. — Когато беше на седемнайсет.