Град от кости

По-добре да оставим паяците да живеят, за да изяждат комарите, помисли си Клеъри.

— Добре, излиза, че са достатъчно добри, за да бъдат оставени живи, достатъчно добри, за да готвят храната ти, достатъчно добри, за да се флиртува с тях… но дали наистина са достатъчно добри? Имам предвид, едва ли са толкова добри, колкото хората.

Изабел и Алек я гледаха така, сякаш говореше на китайски.

— Различни са от хората — заключи Алек.

— По-добри ли са от мунданите? — попита Саймън.

— Не — каза решително Изабел. — Мунданите можеш да превърнеш в ловци на сенки. Имам предвид, че ние произхождаме от мундани. Ала никога не можеш да превърнеш долноземец в един от Клейва. Те не могат да понесат руните.

— Значи са слаби, така ли? — попита Клеъри.

— Не бих казал това — каза Джейс, който отново се плъзна на мястото си до Алек. Косата му беше разрошена, а на бузата му имаше отпечатък от червило. — Поне не докато персийските феи, джиновете, ифритите и Бог знае кой още ни слушат. — Той се усмихна, когато Кели се появи и сервира храната им. Клеъри разглеждаше недоверчиво палачинките си. Видът им бе фантастичен: златистокафяви, намазани с мед. Тя отхапа от едната, докато Кели се отдалечаваше с поклащаща се походка на високите си токове.

Бяха вкусни.

— Нали ти казах, че това е най-страхотният ресторант в Манхатън — каза Джейс, похапвайки с пръсти пържени картофки.

Тя погледна към Саймън, който енергично разбъркваше кафето си с наведена глава.

— Мммф — каза Алек с пълна уста.

— Така е — рече Джейс. Той погледна към Клеъри. — Нещата не са само черни или бели — каза той. — Ние невинаги харесваме долноземците, но и те невинаги са очаровани от нас. Неколкостотин годишно споразумение не може да изличи неприязън, съществувала хиляди години.

— Сигурна съм, че тя не знае нищо за Съглашението Джейс — каза Изабел, докато въртеше лъжицата си.

— Всъщност знам — каза Клеъри.

— А аз не — каза Саймън.

— Допускаш ли, че някой го е грижа какво знаеш ти? — Джейс разглеждаше един пържен картоф и се канеше да го гризне. — Обичам да съм в компанията на някои долноземци в определено време на определено място — каза той. — Но не биваме непременно канени на едни и същи празненства.

— Чакай. — Изабел внезапно се изправи. — Как каза, че било името? — настояваше тя, като се обърна към Джейс. — Името в главата на Клеъри.

— Не го казах — рече Джейс. — Поне не го казах докрай. Магнус Бейн. — Той се усмихна подигравателно на Алек. — Римува се със „седни полека, че боли“.

Алек промърмори нещо в кафето си. Римуваше се много повече с нещо като „тъп задник“. Клеъри се изкикоти наум.

— Не е възможно… но съм почти напълно сигурна… — Изабел бръкна в чантичката си и извади от там сгънато парче синя хартия. Тя го завъртя между пръстите си. — Вижте това.

Алек протегна ръка към листчето, погледна го с безразличие и го подаде на Джейс.