Град на паднали ангели

нареждания, а месинговите лампи, които висяха от тавана, бяха зеленясали.

В центъра на помещението имаше високо кресло и в него седеше Камила. Сребърната й коса

беше пусната и се спускаше по раменете й като гирлянди. По красивото й лице нямаше грим,

но устните й бяха все така яркочервени. На слабото осветление в банката това може би беше

единственото цветно нещо, което Саймън можа да види.

— По принцип не бих се съгласила на среща през деня, Дневен вампире. Но за теб направих

изключение.

— Благодаря — той забеляза, че за него нямаше стол, така че продължи неловко да стои

прав. Ако сърцето му биеше, щеше да изхвръкне, помисли си той. Когато се съгласи да

помогне на Клейва, беше забравил колко много го плашеше Камила. Нямаше логика в това

— какво можеше да му направи? — но се страхуваше.

— Това, предполагам, означава, че си обмислил предложението ми — каза Камила. — И че

го приемаш.

— Защо мислите, че го приемам? — попита Саймън с надеждата да не се досети, че този

безсмислен въпрос е начин да спечели малко време.

Тя прояви леко нетърпение:

— Едва ли би дошъл лично, за да ми съобщиш, че отказваш. Щеше да се страхуваш от гнева

ми.

— Трябва ли да се страхувам от гнева ви?

Камила се облегна назад и се усмихна. Креслото изглеждаше съвременно и луксозно, за

разлика от всичко останало в изоставената банка. Вероятно е било домъкнато тук от някъде,

вероятно от ратаите на Камила, които сега стояха от двете й страни като мълчаливи статуи.

— Повечето трябва — каза тя. — Но не и ти. Аз съм много доволна от теб. Въпреки че

изчака последния момент, за да се свържеш с мен, усещам, че си взел правилното решение.

Телефонът на Саймън избра точно този момент, за да започне да звъни настоятелно. Той

подскочи, усети как по гърба му изби студена пот и го извади бързо от джоба на якето си.

— Съжалявам — каза той и го отвори. — Телефонът.

Камила изглеждаше ужасена.

— Не отговаряй.

Саймън започна да вдига телефона към ухото си. Докато го правеше, успя да натисне

копчето на камерата няколко пъти.

— Само секунда.

— Саймън!

Той натисна бутона за изпращане и бързо затвори телефона.

— Съжалявам. Изобщо не помислих.

Гърдите на Камила се надигаха и спускаха от гняв, въпреки че всъщност тя не дишаше.

— Изисквам повече уважение от слугите си — изсъска тя. — Никога повече не го прави

или…

— Или какво? — попита Саймън. — Не можете да ме нараните, никой не може. А и ми

казахте, че няма да бъда ваш слуга. Казахте ми, че ще бъда ваш партньор — той млъкна и

вложи малко арогантност в гласа си. — Може би все пак трябва да помисля дали да приема

предложението ви.

Очите на Камила потъмняха.

— О, за Бога! Не бъди такъв глупак.

— Как можете да го изричате? — попита Саймън.

Камила вдигна изящните си вежди.

— Кое? Подразни се, че те нарекох „глупак”?

— Не. Всъщност да, но не това имах предвид. Казахте: „О, за…” — той млъкна, гласът му